24 декември 2010 г.

Щастлива Коледа

Не пожелавам "Весела Коледа", защото според мен Бъдни вечер и Коледа не са за "веселене" в популярния смисъл на думата, обхващащ днес най-вече хвърлянето на салфетки в дискотека и провиквания като "Пуцай, куме!" и "Върти, сучи".
Пожелавам ви Щастлива Коледа. Пожелавам на всеки един човек, след като си каже думите, които се пеят в песента
"So this is Christmas
and what have you done"
да остане щастлив. Щастлив от това, което е направил за другите, света и себе си.
Щастлива и благословена Коледа!
 

8 декември 2010 г.

Дисекция на лакомията и алтруизма

Измежду широкия спектър теми, от които се интересуват медицината и психологията, има една, която вълнува не само учени, прекарващи ежеденонощно времето си в лаборатории и други университетски помещения, но и хора, нямащи нищо общо с науката в професионален план. Това е темата за (много общо казано) доброто и злото.
Научни изследвания за това кой, кога и защо е склонен да извърши анти- или просоциални постъпки има безброй. Експериментите на Милграм за това при какви обстоятелства хората се подчиняват на чужди заповеди и вършат постъпки, противоречащи на общоприетите морални разбирания, са класика в жанра. Прословутият Стaнфордски затворнически експеримент на Зимбардо е, макар и доста оспорван, един от най-известните експерименти в областта на социалната психология, показващ как отделни обстоятелства могат да накарат иначе напълно нормални хора да приложат немислимо насилие и унижение спрямо други хора. Преди известно време ви разказах и за Кент Кийл, който обикаля с мобилния си функционален ядрено-магнитен резонанс (фЯМР) затворите на Ню Мексико и изследва структурата и дейността на определени региони в мозъците на осъдени психопати. Напоследък са модерни и изследванията, търсещи връзка между определени гени, различни каскади от биологични сигнали, дисфункция на отделни мозъчни региони и агресивно поведение.
От друга страна, въпросът какво кара хората да помогнат на други хора е също толкова популярен. Социалните психолози измислят хитри компютърни игрички, чрез които участниците в експеримента решават на кого, при какви обстоятелства и как да помогнат (в интерес на истината, в някои от тези игрички участниците трябва да решат освен това кого и как да "накажат", но това е друга история...). Биологичните психолози и психиатрите са още по-големи веселяци: те пренасят същите тези игри в фЯМР-ите и се опитват да установят кои мозъчни региони са свързани с решаването на морални дилеми и взимането на алтруистични решения. По-смелите дори опитват да проследят аспекти на алтруистичното поведение чрез генни анализи.
Разбира се, всички тези изследвания са ценни и нужни. Само чрез тях могат да бъдат разбрани психологичните и биологични основи на анти- и просоциалното поведение.
Понякога обаче животът предлага толкова простички и същевременно толкова гениални примери за такива видове поведение, че може да те остави безмълвен.
В предишния пост писах за лакомията на група депутати, които бяха предпочели презентация на скъпи телефони, съчетана с обещание за също толкова скъп телефон като подарък, пред обсъждането на закон. Т.е., бяха предпочели възможността да намажат нещо пред задължението да работят работата, за която са изпратени в парламента.
Днес разбирам, че след дълга дискусия партията на най-силно представената политическа група сред полакомилите се депутати е избрала да порицае същите полакомили се депутати. Т.е. да ги смъмри, но не и например да ги санкционира или дори да ги изключи от редиците си. Решението, на полакомилите се за телефони депутати да бъде размахан пръст, но не и да бъде показана вратата, е за мен като вестник "Шок" и списание "Блясък": разбирам, че и двете неща се правят или от глупост, или заради пари (или поради и двете причини едновременно), но въпреки това не искам да го повярвам. Гледам записа на разследването, довело до скандала, виждам как депутатите се изхлузват от стаята с журналисти като... хора, бързащи за някъде, и се чудя как е възможно толкова гротескна постъпка да бъде просто "порицана". Един човек ме попита в разговор на тази тема: "Добре де, днес им предлагат телефони и те си зарязват работните места. Утре ще им предложат нещо много повече - тогава на какво ще са способни?". Мисля, че въпросът е не само на място, но и с пределно ясен отговор...
Докато течеше скандалът около телефоните и депутатите, попаднах на едно филмче, което явно набира популярност в социалните мрежи. В него става дума за дядо Добри, един съвсем обикновен човек, който на 96 години живее със 160 лева пенсия и пътува (често пеш, ако не се лъжа) всеки ден от село Байлово до София, за да събира милостиня. Но не за себе си. Дядо Добри събира пари, които после дарява на срутени и западнали манастири и църкви, за да могат те да бъдат подновени. Дребен жест, ще кажете. Дребният жест се оказва най-голямото дарение в момента за храм-паметника "Александър Невски", който е катедрален храм на българския патриарх. Дядо Добри е дарил 37 500 лева, като той е най-щедрият дарител на храма досега. Няма министри, депутати, политици или бизнесмени, които да са дарили по-голяма сума. Камо ли години наред да са работили като него за една-едничка благородна цел.
Надявам се, че хората, избрали съзнателно да не вярват в Бог, няма да приемат филмчето като религиозна агитация. Пускам линка единствено с целта да съпоставя киселите и уплашени физиономии на депутатите, уличени в лакомията си, но оставени от колегите и началниците си на същите работни места, които са напуснали заради телефоните, с благородното лице на един човек, който върши почти незабелязано нещо, достойно за дълбоко уважение. Интересно е да се забележи наглото отношение на депутатите към разобличилите ги журналисти (Лъчезар Иванов например, който неспирно и чак разгневено повтаря "Виновен за кое?") и да се сравни с поклона, който дядо Добри прави пред всеки, пуснал дарение в чашката му.
Наистина, както казва журналистът от филмчето, докъде са стигнали нещата, щом най-щедрият дарител е един грохнал и беден старец? И щом хора, които трябва да представляват интереса на обществото, но явно доста лесно могат да бъдат подмамени да представляват само и единствено собствения си интерес, биват оставени да представляват същия обществен интерес, който те вече доказано са предали... 

2 декември 2010 г.

Елитът на България - I know very well what you represent

"Да, ние сме от елита, аз обичам много такива играчки и с удоволствие ще дойда” (цитат).
Това са думи на един от депутатите, поканени да отидат през работно време на презентация на телефони Vertu, където по предварителна информация щяло да има подарък: телефон на въпросната марка, струващ 6000 лв.
Това е елитът на нацията, поне според самия елит.
"Бях поканен от... с колеги... ето можете да видите там колеги... наши има... бях поканен... решихме да се отзовем и се връщаме в парламента." (цитат).
Това са оправдания на същия елит, който бива запитан по-късно какви по-точно държавнически задължения изпълнява в хотел по време на презентация на луксозни телефони, когато всъщност трябва да е в парламента.
Това е оправдание за предпочитането на телефони и презентации пред скучни закони и обсъждания. Поне според самия елит.
"Знам, че като се обадиш в чужбина има и допълнителни екстри” (цитат).
Това е едно от нещата, които казва един от елита, запитан какво знае за тези телефони, които толкова е държал да получи като подарък.
Това е почти като изказването на един човек, който разправяше, че мобилният му телефон бил малко стар, но иначе нищо му нямало. Знаеш ли как хубаво се чувало, като се обаждал до Варна.
"Недопустимо (е) чрез подобни експерименти да се внушава на българското общество, че парламентът не работи и то в момент, когато колективният орган заседава" (цитат).
Това пък е мнението на върха на елита, който бърза да осъди всякакви опити да се осъжда елита. Е, да, иначе в продължението на изказването прегрешилата част на елита бива словесно порицана, но иначе е недопустимо да се експериментира с елита и да се внушават някакви работи на българското общество.
"Мишел Бонев се оказа, като я видях във Венеция, такава, облечена по-особено, е една красива жена. Какъв е проблемът? Как да кажем, грозна ли да кажем? Просто тя е едно хубаво момиче, лошо няма в това, каквито хубави момичета има много. Второ, все пак сме 100-процентови мъже, основното е да погледнем някоя хубава жена и да дадем оценка за нея. Това е най-малкият проблем." (цитат).
Най-големият проблем на елита на България е явно да се изказва и аргументира подходящо. Но не си мислете, че това е видимо само, когато се налага да се внимава какво да се каже, тъй като в скандала, който е тема на разговор, са забъркани не само българи, но и 1 милион евро, италианска телевизия, италиански министър на културата и др. Не, дори и на "родни теми", елитът е на ниво:
"И затова още в началото, докато всички се оплакваха колко нарушения има, как така БМВ-та се показваха. Аз тука имаше един джип конфискуван не ви го показвах. Що? Дадох го на Народния театър да го джиткат, поне файда да прави, да вършат нещо...Дълго ли говоря? Спирайте ме, че аз малко се насосах горе, малко...ме хвана така..." (цитат).
Не знам защо явно много хора си мислят, че щом един човек е много добър в определена област, то става за всичко. Навремето склонността на Стоичков да редува блестящи голове със звучни псувни беше описана отлично от един журналист (за съжаление не помня името): "Голям футболист, малък човек". В същия ред на мисли човек може да се запита по силата на каква логика някой решава, че един талантлив и успешен скулптор има нужните качества да ръководи министерството на културата.
Но явно представителите на елита знаят какво правят. Знаят какво правят, дори и да избират 6000 лв. пред два часа дебати по някой закон или бюджет, а после, вместо да признаят вината си, измислят меко казано смешни извинения. Все пак те представляват елита.
Но и аз знам нещичко. Знам какво казва Джон Малкович в "Burn after reading", макар и в малко по-друг контекст:
"Oh, yes. I know very well what you represent. You represent the idiocy of today."
("О, да. Знам много добре какво представлявате. Вие представлявате идиотизма на нашето съвремие".)

3 ноември 2010 г.

Пътепис и петилетка

Случвало ли ви се е да си казвате: "Каква богата и невероятна история има България! Само ако можеха повече хора да разберат за нея, и българи, и чужденци!"? 
Сигурно сте си го казвали поне един път. Почти колкото сигурно е, че тези гении на модерния външен дизайн и прогресивното стрийт-изкуство са си казвали "Еба си якото, дай да го надраскаме т'ва, ски'ай к'во яко става!", докато са полагали своите гениални спрей-щрихи върху табелите, обясняващи на повече от един език за каква постройка, период от историята или име на улица в Пловдив става дума.
Едно от нещата, които нямаше как да не забележа след няколкодневно обикаляне в Пловдив: много от информационните табели са съвсем умишлено надраскани с черен/червен спрей. Причина: изцяло неизвестна. Извършител: много прост.

А случвало ли ви се е да откриете невероятно красиво местенце там, където най-малко очаквате? Женският манастир в Калофер е изумително добре поддържан, впечатлява с много добре подредената и поддържана градина, изключителната тишина и спокойствие, както и с много любезното и уважително отношение на Божиите служители там към всички гости.



По същия начин Калофер - където, признавам, никога преди това не бях ходил - впечатлява с изненадващата приветливост на жителите си. Докато се връщахме от манастира, срещнахме един малък фърфалак* (* фърфалак = дете, чиято опъваща раменете му с поне 500 kN ученическа раница  се простира от върха на стърчащите му уши почти до петите му). Минавайки покрай нас, той направи нещо много простичко, но и много готино: поздрави ни с "Добър ден!".
Малко след това влязохме в единственото кафене, което не приличаше на селска кръчма и където май нямаше опасност сервитьорът да те атакува със шкембе-чорба, докато ти искаш да си поръчаш просто дълго кафе с мляко. Барманката не люпеше семки и не решаваше кръстословица. Освен това не продължи да говори със събеседника си и не ни остави да чакаме 15 минути, докато тя разкаже докрая например защо Цонка е взела шунка от Доньо, а не от новия пазар. Напротив, веднага застана зад бара и ни поздрави (първа!) с "Добър ден!".  При протичането на парично-обменния поток (т.е. докато плащахме и получавахме ресто и кафе), чух думи, които отдавна бях загубил надежда да чуя: "благодаря", "заповядайте", "моля". Как да не ти е кеф да оставиш бакшиш?
Разбира се, когато си в Калофер, правѝ като другите туристи - отидѝ в къщата на Христо Ботев. Останах повече от приятно изненадан - много красива градина около къщата, а и самата къща си заслужава да бъде видяна. Изобщо Калофер е супер, а през лятото според мен би си заслужавал още повече. 



Другите интересни впечатления, които имах в последните няколко седмици също бяха не по-малко забележителни и могат да бъдат описани учудващо добре с откъси от новата песен на Logo5 и DJ Darkstep "Петилетка" (seen at komitata): 
Здрав дух, здраво тяло. 
Здравеопазването ни процъфтява. Бюджетът и организацията му са най-добрите в Европейския съюз (как иначе!), нищо че хората предпочитат да не се лекуват, да се доверяват на всеки един алтернативен лечител или просто да бутнат пари на медицинската сестра, за да смени памперса на прекаралия инсулт дядо, който иначе ще си лежи в каквото той сам си е надробил (Ние сме на всеки километър и се радвай, щото е възможно аз да съм последния ти лекар).
Въпроса е дали след 5 години ще остана цял. 
Политическият ни живот е супер. Докато единият го "обвиняват", че е хомосексуалист, другият разказва чрез писмо до медиите с подробности как са се лашкали с депутатка от друга парламентарна група върху умивалниците в тоалетните на Народното събрание. А трети се чувства длъжен да обяснява какъв бил сексуалният живот в неговата партия (Петилетката е в сила, перфектно адаптираме всеки партиен член към комитета на сеира).
Не си правим сметка какво ще става след т’ва 
Пенсионната ни система и тя е супер. Всъщност тя е най-добре реформираната в Европа. Може хората да не са много наясно кое как и защо става или не става, но ние не сме длъжни да им обясняваме. Важното е само да няма протести и някой да не вземе да си помисли да недоволства от водената политика. А що трябва да се прави нещо смислено, като е много по-лесно да се замаже положението? Скибай и мислѝ. 
Просто преизпълняваме и тази петилетка!
И президентът ни е супер. Една година преди края на мандата му се говори само за неговия бъдещ граждански проект, който се очаква да се разрастне в политическа партия. Своята петилетка-мандат той е на път да  преизпълни доста добре, като обикаля по села и паланки да открива цехове, да държи речи и т.н. Всичко това на държавни разноски, разбира се, което е в реда на нещата, все пак той е президент. Не е в реда на нещата обаче това, в което хората го подозират - че използва цеховете и речите само за предлог, за да може да обикаля и организира бъдещия си политически проект на държавни разноски (Комуна, коминтерн, комитет, комсомол, комсъвет, компартия, комплекси...). 
В наше време от седене всеки втори има глисти
Оказва се, че отец Иван, който е посветил голяма част от живота си да помага на хора, изпаднали в беда и нужда, е построил някои от сградите, където се подслоняват хората, търсещи и намиращи помощта му, незаконно и/или несъобразено с мерките за сигурност. Сега те трябва да бъдат съборени или поне драстично подобрени. Без да споря, че необходимите мерки за (например противопожарна) безопасност трябва да бъдат взети, не мога да не забележа, че бюрократите не са си счупили краката от бързане да го подкрепят в бумащината и необходимите документи. В същото време в едно напълно незаконно митничарско село, където съществува така нареченото "Министерство на веселието", след един скандален репортаж някои от уж незаконните строежи на брега на язовира бързо-бързо се сдобиват с разрешителни и другите необходими документи. Абсурден, но напълно реален, изваден от нашата действителност, паралел. Същевременно един философ-политик се оказва най-скъпо платеният консултант-хидролог в България и накрая всички (включително и той и парите му) са чисти (кой real, кой fake се измерва в петолевки, вземи осъзнай в кой век си!).
Идеалите детски днес са станали смешни...

20 септември 2010 г.

Тези деца толкова си могат

Ако все още някой не е разбрал, резултатът от съвместното разследване на прокуратурата с Българския Хелзинкски Комитет е, че за последните 10 години в домовете за деца с увреждания са загинали 238 деца (само за справка: в момента в такива домове в цяла България има малко над 1000 деца).
Казвам "загинали", защото много от тях са намерили смъртта си по ужасяващи начини, които са по-типични за Средновековието или за някои държави на африканския континент, отколкото за модерна европейска страна: недохранване, измръзване, лоша хигиена, инфекциозни и други болести, които със средствата на модерната медицина и при едно нормално човешко отношение биха могли да бъдат овладени. Доказаните чрез документи физическо и сексуално насилие върху тези деца, укротяването им изключително и само чрез връзване и невролептици, абсолютната немарливост и пълното безхаберие, липсата на квалифицирани специалисти, но наличието на демотивиран и в доста случаи напълно неподходящ за тази работа персонал са другите резултати от това разследване, което има ясна равносметка: за 10 години 238 живота са не просто унищожени, а са и смачкани, стъпкани, унизени, превърнати в ад, чиито единствен изход е да умреш от глад, студ, рани в следствие на залежаване, мозъчен оток, който с дни не бива прегледан от лекар, или инфекциозна болест, от която в нормалните развити страни хората биват лекувани с почти 100% успех.
Кои са виновните и защо не трябва да се обвиняват само санитарките, които лющят шамари на децата, когато те не спират да плачат, или пък възпитателите, които връзват децата за леглото, за да не трябва постоянно да ги наглеждат, е доста дълга тема. Директорите на домовете, лекарите, които в някои от случаите са проявили явна немарливост, отговорните институции, които също в доста от случаите не са се задействали, и, и, и... Домовете в този им вид е трябвало отдавна да останат в историята. Вместо това е планирано те да бъдат закрити в срок от 15 години. Което означава, че ако се запазят същите темпове на престъпно отношение към тези деца, след 15 години държавата ще има може би около двойно по-малко деца, които да трябва да ги мисли къде и как да ги настанява.
Няма да се впускам в по-дълга полемика (а може много да се говори на тази тема, толкова много: като се почне от това защо тези домове са забутани колкото се може по-далече и на по-скришно място от обществото и се стигне до това как всички обичаме да пращаме SMS-и, портокали и шоколади и с това си "измиваме" съвестта, само и само да не видим или - не дай си Боже - да докоснем някое от тези деца, които обикновено се въргалят в техните секрети и екскременти). Ще спомена само, че г-жа Емилия Масларова, този титан на социалната мисъл и работа, бивш министър на труда и социалната политика, едно време беше казала по адрес на тези деца следното: "Вие трябва да разберете, че тези деца толкова си могат". А за домовете едното от изказванията ѝ е: “Домове за деца винаги ще има, такива с решетки на прозорците” (цитатите са взети от тук).
Ей толкова си могат тия деца (снимка: Фрогнюз)
Без да коментирам колко разминаващи се от всякакви представи за един нормален и компетентен социален министър са тези изказвания, ще припомня само, че г-жа Масларова в момента е доцент в катедра "Социални дейности" на Медицинския факултет на Тракийския университет в Стара Загора...
Само се моля интегрирането на тези деца в обществото, което трябва да тече вече най-късно след 15 години (колкото е срокът за закриване на всички домове), да не бъде поверено в ръцете на специалисти, които са  били обучавани под ръководството на академичния и социален гений на г-жа Масларова...
П.С. Моля се и прокуратурата да си свърши работата и виновните да понесат отговорността си. Лелки, директорки, министри. И най-накрая да спрем тоя ужас.
П.П.С. Страницата на разследването е http://forsakenchildren.bghelsinki.org/
Действай!

16 септември 2010 г.

Keep pushing: Вяра, Надежда и Любов

За да не рухнеш, когато животът ти се преобръща с главата надолу, са нужни не само смелост, а и Вяра, Надежда и Любов.
Макар и да е смел до отчаяние, самотният воин, яздещ срещу вятърните мелници, рухва, когато се сблъска с техните непобедими крила.
Мат Майт е човек, чиито живот се променя коренно, когато разбира, че синът му страда от един куп тежки и трудно или изобщо нелечими за момента заболявания като нарушения в развитието, левкодистрофия, мултифокална епилепсия, периферна невропатия, чернодробна фиброза, аутизъм, нарушение на зрението в следствие на дисфункция на мозъчната кора, двигателни нарушения и алакримия.
Кой не би загубил на негово място Вярата си, че има смисъл нещо да бъде направено? 
Мат е доцент в университета на Юта, САЩ. Знае, че синът му е обречен да страда от тези болести до края на тежкия си и най-вероятно кратък живот. Знае, че науката е постигнала много, но за съжаление все още не може да предложи ефикасно лечение за детето му. И че най-вероятно и в следващите години няма да може, тъй като въпреки отличните успехи на медицината и биологията в много сфери, все още има много загадки пред лекари и учени.
Кой не би загубил цялата си Надежда и не би казал - мамка му, какъв е смисълът да правя каквото и да било?
Мат решава обаче, че не само може, а и трябва да бъде направено нещо. Може би не толкова за сина му, защото за него явно вече е доста късно - на малкия Бъртранд науката няма да успее да помогне толкова бързо. Но има толкова много други деца, които тепърва ще бъдат диагностицирани с редки генетични заболявания и ще бъдат осъдени на тежка участ без подходящата помощ. Не може ли да направим нещо за тях, да направим нещо за да променим по някакъв начин бъдещето?
Можем, казва си Мат. Той знае, че бъдещите лекари, биолози, биохимици, физиолози, генетици, биоинформатици и други специалисти, които рано или късно ще успеят да помогнат на децата със съдба подобна на тази на сина му, в момента са все още студенти и докторанти. Знае, че те трябва да бъдат подкрепени, защото те са тези, които рано или късно ще постигнат важни открития.
Кой би бил способен на Любов към чужди хора, към непознатото бъдеще, което няма нищо общо със собственото ти дете?
Мат стартира чрез интернет сайта и блоговете си, както и чрез други кампании, организацията на финансова и всякаква друга подкрепа за студенти и докторанти, които работят в областта на редките генетични заболявания. 
Тъй като той самият работи в академичната област и е ръководител на научните тези на студенти и докторанти, създава кратко илюстрирано ръководство за това как и с каква нагласа би трябвало да се работи върху една докторантура. То е свободно достъпно в интернет, но може и да бъде закупено. Приходите отиват за спосонсорирането на научната работа върху редките генетични заболявания.
Една част от това ръководство е просто гениално:
(следващите картинки и текст са собственост на Matt Might, част са от The illustrated guide to a PhD и са взети от тази страница. Блогът, където той описва развитието на сина си е тук.)

Every fall, I explain to a fresh batch of Ph.D. students what a Ph.D. is.
It's hard to describe it in words.
So, I use pictures.
Read below for the illustrated guide to a Ph.D.

Imagine a circle that contains all of human knowledge:

By the time you finish elementary school, you know a little:
 
By the time you finish high school, you know a bit more: 

With a bachelor's degree, you gain a specialty:

A master's degree deepens that specialty:

Reading research papers takes you to the edge of human knowledge:

Once you're at the boundary, you focus:


You push at the boundary for a few years:


Until one day, the boundary gives way:


And, that dent you've made is called a Ph.D.:
 

Of course, the world looks different to you now:


So, don't forget the bigger picture:
 Keep pushing.

14 септември 2010 г.

Напред! Науката е грънци!

Днес е 15-ти септември, а едни от най-ярките ми спомени във връзка с този ден са суматохата покрай букетите за "госпожите", лисването на канче с вода по стълбите и песента "Върви, народе възродени" в чест на започващата учебна година. Дали защото съм от Пловдив, където почти всички пеят "Напред! Науката е слънцИ" или защото като си на шест-седемгодишна възраст доста често ставаш жертва на подли слухови илюзии (например: Трендафил Канемски и Рамбо Силек), тогава ми се струваше доста логично и същевременно забавно да пея заедно с другите начумерени второкласници "Напред! Науката е грънци!", вместо "... Науката е слънце!". Разбира се, имаше и други също толкова остроумни импровизации в контекста на същата песен, които бяха популярни, например "Науката е слънце, която във ушите грей", вместо "във душите", но грънците определено бяха част от моя любим петнадесетосептемврийски репертоар.
Сега разбирам, че явно началото на една учебна година и науката могат да бъдат забавни и по друг начин.
По време на откриването на учебната година в Тракийския университет президентът г-н Първанов е заявил "Категорично не приемам виждането, съгласно което на науката и образованието да се гледа като на някаква тежест, като бреме за бюджета и средствата за висше образование обикновено са на остатъчен принцип" (цитат от тук). Дотук още не е много ясно кое е смешното, ще каже някой. Е, истински забавното идва на следващия ден, когато се появява новината, че бившата министърка г-жа Емилия Масларова ще бъде доцент в същия университет. Викам си - ето сега вече науката наистина се превърна в "бреме за бюджета и средствата за висше образование", но пък после се поуспокоих, мислейки си, че може би е станала някаква грешка. Г-жа Масларова в момента е обвинена в длъжностно присвояване в особено големи размери, така че сигурно университетът не би рискувал да навреди на репутацията си или на каквото друго ценно нещо там му е останало... Но не би: "Масларова няма присъда и може да заеме доцентското място" е обяснението от университета. Спете спокойно, деца.
Алексей Петров не беше ли и той доцент в университет? И ако не се лъжа, той също в момента все още е само обвинен и няма присъда? Ако е така, значи той теоретично също може да продължи да изнася лекции. Колко му е да бъде уредена една видео-конферентна връза от ареста.
Но нека не бъдем късопаметни и да погледнем и назад: науката в България се радва и на други "блестящи" интервенции, които тепърва ще носят богати плодове. Една от тях е например създаването на Пернишкия унивеситет, което беше подкрепено както от президента, така и от премиера, но не и от разумни доводи. Освен това българските ученици, спечелили куп медали от тазгодишните международни олимпиади по информатика, физика, химия и биология бяха наградени с грамоти. А да имаш грамота е гот и е престиж, така че нека да не се оплакват. Освен това двама са получили лаптопи, а останалите - фотоапарат. Ще си щракат снимки и после ще ги гледат всички заедно на лаптопите на двамата. Вярно, да си първи или втори в света по информатика не е като да си гасил пожари край Москва, така че и дума не може да става някой от тях да получи парична награда, стипендия или нещо подобно - все пак нека не превръщаме развитието на науката в бреме за бюджета... 
Ако трябва да бъда сериозен, съм доста далече от мисълта, че България в момента би могла да инвестира кой-знае колко много в наука или образование. Както се видя, пари май няма за почти нищо, а и като гледам икономическия устрем, с който свистим по непостроените писти на Формула 1, ще трябва да отложим Нобеловите награди с някоя и друга година. Има обаче немалко възможности науката и интересът към нея да бъдат подпомогнати с минимални средства на различни нива - като се започне от най-малките бъдещи учени и интелектуалци и се стигне до тези, на които им предстои да решат накъде да поеме животът им (виж например кратката информация, която съм давал преди за детския университет и проекта "Brückenschlagen"). Но защо да се прави всичко толкова сложно, като човек може да спокойно да открива учебни години, да реже ленти и да вика "Напред!" и там каквото друго му дойде?..

1 септември 2010 г.

"Тия мангали"

Социалният проблем с "нежелаещия да се интегрира" ромски етнос разбуни отново духовете както в Западна Европа, така и в България, най-вече покрай акциите на Саркози, насочени срещу незаконните ромски лагери, от където извират постоянно престъпност, зарази, наркотици, проститутки, плъхове, чума, терористи, високи цени на бензина, закъсняващ градски транспорт, лошо време, ниски заплати и общо взето всичко, което е кофти в обществото и за което трябва спешно да се намерят виновни.
Всъщност това е отдавна наболял проблем в доста държави, по който често се изказват доста пламенни и радикални мнения, но за съжаление предложените разумни решения и направените смислени неща остават изключително малко.
Интересното е, че в Германия съществува подобен проблем не с ромите, а най-вече с много от имигрантите, идващи от Азия и Африка, особено с тези от тях, които са мюсюлмани. Наскоро Тило Сарацин, който е в управителния съвет на Немската Национална Банка, нашумя с изказванията си, в които твърдеше, че мнозинството от имигрантите не само не искат, а и не могат да се интегрират в немското общество. В съвсем наскоро публикуваната му книга "Deutschland schafft sich ab" могат да бъдат прочетени тези като:
- притокът на мюсюлмани-имигранти в Германия е неконтролируем;
- тъй като те не се интегрират и не се грижат за образованието си, в Германия ще има все повече хора от долната класа и населението на Германия все повече ще затъпява, а и поради ниската раждаемост на останалата част от населението, Германия все повече ще намалява откъм жители;
- разбира се, паралелно с това все повече ще се увеличават гетата на имигрантите и все по-големи суми за социални помощи ще бъдат плащани.
Това да ви прилича на нечии български приказки? На мен лично силно ми напомня на прокламациите и лозунгите на разните патриоти и партии, които използват проблема с ромското население в България, за да съберат някой и друг отчаян глас за следващите избори.
Да, проблем с настоящето положение на ромското население има. Но това определено не е проблем само на ромите.
Да, всеки, който не спазва закона, трябва да си понесе последствията - независимо дали е ром или не. Но в момента сме доста далече от това законът да бъде спазван и прилаган стриктно, а честните труд и инициатива да бъдат не само изцяло възможни, а и заслужено възнаграждавани. Така че да се твърди, че ако го няма ромското население ще ни се решат автоматично всички проблеми, ще сме богати и уредени и ще пръцкаме теменужки и рози, е меко казано необмислено.
Доста далече сме и от мисълта, че ромите могат евентуално да поискат да се интегрират. За нас те непременно искат да се търкалят в кал и мръсотия, без изключение, и това не може никога да се промени. Тази нагласа е забележително устойчива на всякакви разумни аргументи. Всъщност, тя е най-доброто оръжие срещу вътрешноличностни конфликти като например "Трябва ли да бъда сега любезен с тоя циганин?" или "Трябва ли да взема на работа тоя циганин или да чакам да се появи някой българин?", тъй като в момента, когато човек си каже "Абе мани ги бе, това са долни мангали, от тях човек не става, няма смисъл да се опитваш да им помогнеш", от раменете ти пада всякаква отговорност и ти си свободен да се държиш с тези хора както си поискаш.
Тъжното е, че тази фундаментално погрешна нагласа се среща често в думите на българи, които учат и работят в Западна Европа и Америка и които би трябвало да са се научили ако не на друго, то поне на уважение към други етноси. Те говорят понякога за "тия мангали". Под "тия мангали" те не разбират само роми, а изобщо всички хора с по-тъмен цвят на кожата или по-други черти на лицето. В "мангали" влагат същата доза презрение, независимо дали става дума за турци, индийци, роми, иранци или пакистанци. На тях "тия мангали" им са гадни, щото имат мазни коси, миришат на кус-кус или дюнер и ходят в джамия. Същевременно много от същите тези българи, презиращи "тия мангали", мятат гюбеци на "мангалска" музика, наливат се до припадък с алкохол, щом попаднат на купон, в последствие на което миришат на нещо много по-лошо от кус-кус или дюнер, а на българските църковни служби на Великден отиват, за да обменят нови клюки и да се разберат в коя кръчма ще ходят да пият когато тоя досаден свещени спре да пее тая досадна литургия. Това неоправдано високомерие към "тия мангали", този въздух под налягане, са представителни за доста голяма част от хора в България и са може би донякъде причината за неподдаващата се на разумни доводи нагласа, че промяна в живота на ромското население в България не може да има, "щото те са тъпи и не щът".
А когато не само не създаваш условия за промяна (например среда, стимулираща спазване на законите и социалния ред), а и си твърдо убеден, че другите не искат тази промяна, е изключително трудно да стигнеш до градивно решение на проблема.

20 август 2010 г.

Акция "Моралните"

Депутатът от ГЕРБ и заместник-председател на Комисията по здравеопазване в Народното събрание Геновева Алексиева в качеството си на доктор офталмолог е била в журито на конкурс за доценти, сред участниците в който била и дъщеря й. Момичето успява да се класира на едно от общо трите обявени за заемане места, за които кандидатстват десет души. Гласувалата за дъщеря си Алексиева не намира нищо нередно в това и смята, че оповестяването на този факт цели да “очерни и окаля ГЕРБ и нея като депутат“. Не било нужно освен това да си направи самоотвод от журито, тъй като за нея законът е над морала. (цитат от mediapool.bg) 
Моралът явно не се радва на особен интерес от страна на г-жа Алексиева. За сметка на закона, на който тя обръща особено внимание. 
Преди доста години психологът Лоурънс Колберг постулира теория за стадиите на морално развитие. Силно, ама наистина много силно, съкратената версия на тази теория твърди, че при човека моралът се развива в определна последователност и преминава през определени стадии. Тази последователност е една и съща при всеки един човек. Но не всеки човек достига последното, най-високо ниво на морално развитие. 
Двете най-ниски нива на развитие са белязани от мотиви на "подчинение" и личен интерес. Водещите въпроси за индивида на тези нива са "Как мога да избегна наказанието?" и "Какво печеля от това?". 
Преминавайки през следващите нива, индивидът достига ниво четири, където моралът се изразява грубо казано в абсолютно спазване на законите, каквото и да става. 
Последните нива на морално развитие са по-абстрактни. Една от идеите там е, че законите не биват следвани сляпо и фанатично, а биват спазвани, защото и ако това наистина е разумно и от полза на всички хора. 
Когато преди известен брой години слушах лекцията по психология на развитието, засягаща трудовете на Колберг, въобще не съм си и помислял, че една българска депутатка и лекарка ще достави на света толкова нагледно доказателство за твърденията на Колберг, че не всички хора достигат до последните нива на морално развитие, а остават да се люшкат някъде между "избягване на наказание/личен интерес" и "сляпо спазване на закона".

16 август 2010 г.

Нееевадааа

Чувствате се сами?..
Чувствате се неоценени, а може би и несправедливо пренебрегнати?..
Не се отказвайте, не се колебайте, не чакайте - елате при нас! Ние ще ви оценим както трябва!
Горе-долу така си представям рекламния клип на новия университет в Перник, който започва да приема от този семестър студенти директно без изпит и ще опрощава част от семестриалната такса дори и на студенти, които имат годишен успех "добър (4)". Тези щедри отстъпки от една страна са разбираеми - все пак университетът е нов, трябва тепърва да набере популярност, трябва да се рекламира и по някакъв друг начин освен чрез готовността си да раздава допълнителни стипендии на магистри, ако те "мотивират убедително своето искане", както се твърди на интернет-страницата. От друга страна, разбирам и защо Къци едно време подскачаше енергично по сцената и обещаваше на хората, че ако извикат достатъчно силно "Нееевадааа", ще излязат отпред да играят и пИчелят.
Правителството и президентът подкрепиха категорично инициативата за създаване на университета в Перник. Не че има нещо лошо - напротив, частната инициатива е чудесно нещо. Когато държавата я подкрепя, е още по-добре.
Само че не съм останал с впечатлението, че в останалите повече от 50 университета в страната професорите се замерят с пари и нобелови награди по коридорите, а студентите се блъскат да влязат в аудиториите. Т.е., положението там е далече от задоволителното и затова се питам как държавната подкрепа за откриването на още един университет ще оправи положението в останалите 50.
В същото време се твърди, че зад пернишкия университет стоят фирми-офшорки на Каймановите и Вирджинските острови. Като вземем предвид и факта, че създаването на университета, този нов Балкански образователен център, беше доста пришпорено, за да стане действителност преди да бъде приет законът, който трябваше да прекрати практиката един човек да преподава на 38 места едновременно за сметка на качеството на преподаването, идеята за честна конкуренция съвсем избледнява. 
Като допълнение към тези повдигащи духа новини Божидар Димитров ни учи, че думичката "шибан" в българския език не е "чак толкова обидна", защото означавала "човек, който е брулен или набрулен, бит с пръчки". А Цецка Цачева се застъпва за него, като казва, че думичката "шибан", произнесена пред медиите, е "една емоционално изпусната реплика. Не може да бъде повод за искане на оставката". Изпуснал си нервите човекът, какво толкова. 
Знайно защо, това ми напомня как преди известно време хората на Доган разправяха, че той, философът, имал лаборатория вкъщи и постоянно контактувал с академици, та затова разбирал толкова от хидрология и бил заслужил напълно хонорара си от 1,5 милиона лева за консултация по  проекта "Цанков камък". 
Чудя се само, може ли когато някой се опитва да замаже положението, поне да не се опитва да ни взима за идиоти?

9 август 2010 г.

Акция "Шибаняците"

Шибан народ.
Шибани колеги.

Тези два израза бяха произнесени от Божидар Димитров преди няколко дни и мигновено се превърнаха в едни от най-често цитираните от медиите и обсъжданите по блоговете изказвания. Като цяло (почти) всички заявиха, че Б.Д. е преминал границата на доброто възпитание.

Б.Д. обаче не се дава лесно: казва, че думата "шибан" няма пейоративно значение и затова няма нужда да се извинява. Пък сигурно ще да е прав. А "майка му стара" от устата на министър по време на интервю за медия сигурно има копулативно значение. Тъй като същият министър се беше заел да бори отрицателния прираст на населението, този израз сигурно също би трябвало да бъде приет с обществено одобрение.


Не че сме цъфнали, та вързали. Докато Азис си развява гъза по билбордове, а Андреа си търкаля дините по плажа в ефирно време, културата на доста хора слиза до ниво, на което изрази като "шибани" и "майка му стара" са ежедневие и имат задължително присъствие във всяко трето изречение (при някои хора и във всяко второ, тъй като не могат да свържат повече от две смислени изречения). Така че не бива да се учудваме.

Б.Д. не иска да се извинява и смята, че той не е сбъркал никъде. Б.Д. е министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина.

Аз смятам, че един министър трябва да се държи подобаващо, дори и когато държавата му е залята от простотия. Аз съм българин в чужбина и смятам, че Б.Д. е министър не само без портфейл, а явно и без подходящото възпитание и поведение за един министър.

Не че и всичките ни политици и министри са цъфнали, та вързали. Но това оправдание ли е?

Преди известно време бившият вече президент на Германия направи изявление, което предизвика ожесточена критика. Той прие яростната атака на политици и журналисти, които го обвиниха, че е застъпник на военни действия в защита на немските икономически интереси, като несправедлива и подаде оставка. Двата случая не могат да се сравняват, но съм изкушен въпреки това да направя една малка съпоставка: Б.Д. направи изявление, което предизвика ожесточена критика. Той прие яростната атака на журналисти и блогъри, които го обвиниха, че е наговорил доста просташки и вулгарни неща по време на интервю, като несправедлива и им каза, че няма да им се извинява. Чудесно, нали?

   

4 август 2010 г.

За алкохола с любов и научен подход

Отдавна съм се убедил, че алкохолът притежава чудната тенденция да бъде консумиран от някои хора доста често с и по време на шопска салата, чалга, мач и сезона на дините. По отношение на това ми убеждение не вярвам скоро да настъпи момент, в който да може да бъде спрян често наблюдаваният при някои хора и смъртоносен за всяка една себеуважаваща се мозъчна клетка кръговрат "Банските на Андреа => Мастика => Шопска салата => Чалга => Банските на Андреа".

Шегата настрана. Алкохолът определено е неделима част от ежедневието на повечето българи и ако трябва да се съди по приказките им, явно всеки  един от тях разбира много от всичко, свързано с пиене и алкохол. Хвалбите за това кой колко е изпил, колко и къде е повръщал, на какви маси се е качил и как го е боляла главата след това преминават в биене в гърдите на кой дядо му каква ракия е сварил, колко градуса е била тя и колко "яко" било, когато неговите родители му давали като малък да пие бира и вино. Броят на шишетата, които биват изпити при всеки един рожден ден, всяка отпуска, прекарана на морето, или всеки един гледан мач, бива превръщан в сложни аритметически операции, които биха смутили всеки един професор по висша математика. Кое уиски е "по-яко" и коя водка била фалшива е тема, по която повечето българи могат да защитят минимум докторат.

Не влагам (почти) никаква ирония в тези думи. Нито пък упреквам някого за предпочитаниeтo му да консумира алкохол с или без мярка. Всичко е въпрос на свободен избор и всеки трябва да има свободата да избере това, което смята за правилно/вкусно/"яко".

Нещото, което обаче не мога да проумея, е как знанията на българина за алкохола изведнъж секват, когато се окаже, че някой има наистина проблем с прекомерната консумация на алкохол. Същите тези хора, които доскоро са обяснявали колко е яко да се натряскаш в някоя квартална кръчма или в някоя дискотека на Слънчев бряг, казват, че  алкохоликът е непрокопсаник, който за нищо не става, който не може да бъде спасен и който сам си е виновен за това докъде се е докарал. Същевременно явно някои от тях са убедени, че ако нещо може да помогне на един алкохолик, то това нещо определено ще се продава по пощата от фирма с името "Спортен риболовец".

Не, това не е сценарий на фантастична комедия, а реалност. Капките против алкохолизъм все още се продават и пращат по пощата: за това колкото интересно, толкова и стъписващо с наглостта си явление в сферата на българското здравеопазване писах вече, като казах, че доводите, изразени на сайта на тази "панацея" в полза на капките като лек за "всякакви зависимости", са повече от абсурдни. Първо, те въобще не са регистрирани като лекарство, а като хранителна добавка; въобще не са тествани от никоя реномирана лаборатория или клиника за "лечебното" си свойство, а в същото време биват рекламирани като метод за "освобождаването от всякакви зависимости – например алкохолизъм, тютюнопушене, пристрастеност към леките дроги, както и всякакви други пороци". Ако тези доводи, както и фактът, че фирма с името "Спортен риболовец ЕООД - Божидар Тодоров Тодоров" рекламира лекарство за алкохолна и всякаква друга зависимост по интернет, продава го и го изпраща по пощата, не стигат за да повдигнат съмнения за етичното и законно основание на тези начинания, може би ще помогне документът, който е качен на сайта на капките и който представлява уж "удостоверение от РИОКОЗ". Единственото, което доказва този документ, е че фирмата е известила РИОКОЗ за намерението си да пусне продукта на пазара като "хранителна добавка за спомагане при абстинентни прояви и подобряване функциите на черния дроб". Най-интересното е, че според същия документ това пускане на пазара става за първи път на 01.06.2010г. Или аз не мога да смятам, или това е чиста лъжа: за пълните абсурди на това "лечение" на алкохолизма съм писал още на 19.03.2010г.

Явно всеки ден се намират отчаяни хора, които търсят бързо и ефикасно лечение на алкохолизма или някаква друга зависимост. Колкото и да не ми се иска, ще ги разочаровам, като им кажа, че "бързо и ефикасно лечение" на зависимост няма. Колкото и да не ми се иска, няма и да коментирам състоянието на българското здравеопазване, което до голяма степен също носи вина за това доста хора да нямат вече доверие на лекарите и да разчитат на капки, изпратени срещу немалка сума по пощата, да излекуват тяхната или тази на близките им зависимост.

Още в миналата публикация споменах, че

"Дори и да се излекува физическата, остава психическата зависимост, която кара хората дори и години след последната чаша, цигара, спринцовка или линия да изпитват желание да посегнат отново към тях. На психическата зависимост съответстват определени промени в мозъчната дейност (а понякога и в мозъчната структура)..."

Тъкмо към това или към подобни изказвания доста хора биха се отнесли с недоверие. Същите тези хора биха казали също така: "Медицината и науката така или иначе не могат да направят нищо срещу зависимостта. От колко години я изследват и още нищо не са открили. Дай да пробвам едни капки по пощата".

Да, науката все още не е открила "лек" срещу зависимостта. Причините са две: първо, зависимостта е прекалено сложно заболяване, за да може да бъде открито едно-единствено лекарство, което да  я "излекува" автоматично; второ, науката напредва, но тя в крайна сметка се занимава не с реклами, показващи глуповати блондинки, които разнасят бански с цвят на диня по плажа, а именно с научна работа, която сама по себе си изисква много време, търпение и преглъщане на безброй неуспехи преди да се стигне до истинския пробив.

Иска ми се да дам на хората, които са имали търпението да изчетат текста до това място, поне малка представа за тези две неща - как зависимостта е заболяване, което със своята сложност може да занимава, радва и/или обезкуражава едновременно молекулярни биолози, биохимици, физиолози, анатоми, биоинформатици, фармаколози, психолози и лекари, и как групи именно от същите изброени научни сфери работят и постигат заедно напредък в разбирането на зависимостта. На тази тема човек може да пише с дни и пак няма да му стигне времето, затова ще се опитам да дам само бегла представа за многобройните аспекти на зависимостта и нивата, на които тя бива изследвана.

Едни от по-достъпните аспекти за изследване на зависимостта представляват поведението и когницията. Там болестта се изразява най-явно и може да бъде сравнително лесно описана и свързана с конструкти като патологична промяна в процесите на мотивацията и заучаването на определени видове свързани с консумирането на веществото поведение; автоматизирани психически/поведенчески/психофизиологични реакции, асоциирани с условни стимули; импулсивност; намалени изпълнителни функции като например способността за налагане на контрол върху нежелано поведение; когнитивни изкривявания и т.н.

Всички тези конструкти и явления на човешкото поведение и психика могат да бъдат проследени и изследвани и на биологично ниво. С помощта на визуализиращи методи като функционален ядрено-магнитен резонанс (фЯМР, functional magnetic resonance imaging, fMRI), позитронно-емисионна томография (ПЕТ, positron emission tomography, PET), магнетоенцефалография (МЕГ, magnetoencephalography, MEG), електроенцефалография (ЕЕГ, electroencephalography, EEG), fNIRS (functional near-infrared spectroscopy) и др., които измерват невробиологичните процеси, протичащи в определени части на мозъка, може да бъде получена информация за локализацията и времевата характеристика на нарушените мозъчни процеси при зависимостта, както и за връзката им с патологичните аспекти на поведението и когницията. Някои от тези методи позволяват също така и да бъдат конструирани модели кои части от мозъка са особено силно свързани помежду си в здравия и в патологично променения човешки мозък, в каква посока протичат взаимодействията между тези части на мозъка и т.н.

Тези неинвазивни методи имат предимството, че позволяват зависимите пациенти да бъдат изследвани без да се налага някой наистина да отваря черепа им, за да види "какво става в мозъка". Ако човек слезе едно ниво по-надолу, ще намери най-вече невробиолозите, анатомите и физиолозите, които работят с инвазивни, неврохирургични методи - разбира се, почти във всички случаи върху животни (плъхове, мишки, маймуни и т.н.). Създавайки модели на зависимост в опитните животни и манипулирайки определени части от тяхната мозъчна активност и/или структура, науката постига невероятен напредък в разбирането на това как, къде и защо зависимостта "прониква" в човешкия мозък, който в много отношения прилича на този на повечето бозайници. Същевременно тези познания биват използвани например от биоинформатици, които построяват модели за това как групи от неврони работят както отделно, така и помежду си, за да въздействат върху поведението и мотивацията в здравия или в зависимия мозък.

Още по-"надълбоко" в човешкия мозък се ровят други лаборатори, които се стремят да разберат основите на зависимостта на клетъчно ниво: как се променя структурата на невроните, кои връзки между кои неврони биват особено силно стимулирани или подтискани след хронична консумация на психоактивни вещества, как в следствие на това някои от тях могат много по-лесно или по-трудно да бъдат възбудени и т.н.

Учените, работещи на молекулярно ниво, имат не по-малко сложна задача. Тяхната цел е да установят какви промени настъпват в някои изключително важни молекулярни частици в клетката след еднократната или продължителна употреба на психотропни вещества. Може би най-впечатляващият пример за това до какви измерения може да достигне науката в опита си да разбере зависимостта е работата на една научна група, която наскоро показа, че дори хистоните - малките протеини, които служат като "ролки", върху които бива "навита" нашата ДНК, за да може да бъде събрана в малкото място, което е на разположение в клетъчното ядро - биват променени след хронична употреба на кокаин. Това се отразява в крайна сметка на транскрипцията и на производството на протеини, което пък допринася за промени на клетъчно ниво. Подобни открития бяха направени в последно време и от други групи, показващи, че промени на генетично ниво позволяват на психоактивните вещества да предизвикат увеличаване или намаляване на определени видове дейност в определени видове клетки.

Всяка една от тези области на науката има уникален принос към постигнатия до момента напредък в разбирането на механизмите на зависимостта. Истинското предизвикателство е да се сглобят отделните парченца от мозайката, за да се получи цялостна картина. Хубавата новина е, че вече има стъпки в тази посока: има нови изследвания, които демонстрират, че определени варианти на отделни гени са свързани например с различна функция на отделни видове протеини, което пък води до отклонение от приетата за "нормална" активност в определени мозъчни структури, което пък от своя страна при някои хора се проявява като разлика в поведението и когницията в сравнение с други хора.

Други предизвикателства пред развитието на науката и медицината в областта на зависимостите са разбира се нанотехнологиите, които все по-бързо се развиват, и многобройните техники, които предлагат възможност на учените/лекарите да стимулират или подтискат определени мозъчни дейности (писал съм за това тук). Ще спра обаче дотук, надявайки се, че съм успял да дам беглата представа за работата на науката в сферата на зависимостите, която обещах по-горе. Важно е човек да запомни, че - както посочих по-горе - науката не прави нещо, което става бързо (например реклами с Андреа, дини и мастика). Да, в момента повечето лекарства и терапевтични методи за зависимости имат успех, който не винаги се доближава до желаното измерение. И да, в България даже и тези лекарства и терапевтични методи не са толкова лесно достъпни, колкото са в повечето страни в Западна Европа. Но това - да се надяваме - ще се промени след някоя и друга година. А наличните в момента медицински и психотерапевтични лечения на зависимостите в България според мен все още са по-добрият избор пред капки, изпратени по пощата.

В крайна сметка наистина всичко се свежда до избор - ако някой се довери да бъде лекуван с помощта на хранителна добавка на фирма с името "Спортен риболовец", то това е негово лично право. Както и - поне според мен - негова лична грешка.
Снимката за статията е взета от тук: източник

4 юни 2010 г.

От Франкфурт до Лозана: история за двете библиотеки

Няма нищо по-хубаво от нова книга. Няма нищо по-хубаво от интересна книга. Няма нищо по-хубаво от нова, интересна книга, с която човек да се прибере вкъщи след работа, да се изпъне на дивана, разлиствайки я с едната ръка, а с другата крепейки голяма чаша студено вкусно нещо (кола, бира, сок и т.н.; подлежи на промяна в зависимост от собствените предпочитания...)

Наскоро се натъкнах на нещо, което може да направи едно такова преживяване още по-приятно. Открих на главната улица на квартала ми една малка, достъпна по абсолютно всяко време и отворена за всички, библиотека. Всъщност, на външен вид не представлява нищо особено: прилича на малка витрина, с рамка и полици от дърво, със стъклена врата.


Малка, но много ценна инициатива на местния съвет. Библиотечката не се заключва, така че всеки - да, абсолютно всеки - може по всяко едно време да отиде до нея, да я отвори, да разгледа книгите, които са вътре, и съвсем свободно да вземе тази, която си хареса. Прочита я и я връща, когато намери време и възможност. Ако не я върне, може да занесе вместо нея друга книга. Дори и да я върне, пак може да занесе друга книга, така че да "спонсорира" библиотечката.

Няма пазачи. Няма карти или абонаменти. Не знам откога точно е там библиотечката, но в интернет има статия за нея от септември 2009. Снимката по-горе е от юни 2010. Това прави поне около 9 месеца живот, а по самата библиотечка не видях нито драскотина, нито петънце, да не говорим за надписи от рода на "Само Локо", "Циганите на сапун", "Атака" или някакви други графити, вариращи от скейтърски завъртулки до неграмотно нарисувани наобратно свастики.

Някакви хора доброволно са изявили готовност да се грижат за библиотеката. Да я наглеждат от време на време. Да я позабърсват от праха.

Други хора пък носят книги, които вече са прочели и смятат, че няма да прочетат отново. Две седмици след като минах оттам за първи път, броят на книгите беше нараснал поне двойно. Вярно, доста от книгите не са най-новите или най-вълнуващите, които човек би могъл да си пожелае, но:

1) вкусове всякакви, все на някой може да му харесва да чете John Sandford, докато друг пък по-скоро би си паднал по Han Suyin.

2) намират се даже доста добри неща от време на време:


Един приятел се въодушеви от идеята и планира да организира подобна библиотечка в България. Макар че не съм сигурен доколко тази библиотечка ще може да просъществува сред българските улици, без стъклата да бъдат счупени и надраскани, рамките и полиците да бъдат изкъртени, видиите и другите чаркове да бъдат загубени, а книгите да бъдат откраднати, все пак опитът и ентусиазмът според мен си заслужават. Една такава библиотечка би могла да бъде своеобразен тест за българското общество - доколко то е готово за такова нещо. А дори и то да се провали на този тест... Хм, нали все от някъде трябва да се почне? Успех, приятелю, стискам палци!

Макар и да се осъществяват на различен принцип, от различни хора и с различен замисъл, намерих сходства между идеята за малката библиотечка на централната улица, отворена за всички, и идеята на The Blue Brain Project.

The Blue Brain Project е проект, по който се работи в момента в Brain Mind Institute в Лозана, Швейцария. Целта му е най-простичко казано да постигне възможно най-добра компютърна симулация на мозъка и неговата дейност. Представете си милиардите клетки, от които е изграден човешкият мозък. Всяка от тези клетки изгражда със съседите си химични и/или електрически контакти, в следствие на което възникват трилиони синапси (местата, на които електрохимичната информация в нервната система бива предавана от една на друга нейна клетка). Всяка една клетка има своите протеини, йонни канали и всякакви други малки биологични машинарийки, за да може не само да поддържа себе си жива, но и да участва в комуникацията с нейните съседи. Представете си сега как цялото това неописуемо огромно множество от отделни елементи работи заедно и ще добиете може би една много малка представа за комплексната архитектура и функция на мозъка, на които обаче дължите всяка една от своите собствени функции - като почнете от това, че сте избрали да сложите точно този чифт чорапи днес и стигнете до там, че сте в състояние да пълзите с поглед по екрана пред вас, докато четете тези редове. Именно тази мозайка се опитват да наредят хората от The Blue Brain Project. Събират данни за функцията и характеристиките на отделните парчета от пъзела (гени, протеини, йонни канали, неврони, синапси и т.н.) и ги нареждат в компютърен модел. Целта е да бъде изграден (програмиран, проектиран, симулиран, изберете думата, която ви се струва най-подходяща) модел на една много малка част от кората на мозъка, а по-късно и на цялата кора. С годините това нещо трябва да се придвижи от мозъка на гризача, където се намира в момента, през други бозайници и да стигне до човешкия мозък. Основната идея е да бъде разбран по-добре мозъка в неговата цялост. Същото е и с всеки един пъзел - когато гледаш отделните парченца, всичко ти изглежда странно и не си сигурен, кое къде принадлежи. Събереш ли всички парченца на едно място, ти се изяснява картинката. Един готов, емпирично изпитан компютърен модел на мозъка може да бъде изключително полезен не само като носител на познания за това как са свързани помежду си нервните клетки и как подаден сигнал в единия край на системата води до промяна на активността в цялата система, но и в съвсем практически смисъл: всеки един модел може да бъде напасван спрямо индивидуални параметри, така че да бъдат провеждани симулации, засягащи отделни индивиди. Така би могло например по-лесно да се разбере как и дали определена интервенция (например психофармакологична) би повлияла върху определен човек с неговия индивидуален генотип и неговата нервна система с нейните особености. Т.е., това би било от огромна полза за така наречената персонализирана медицина.

Жаждата за знание и волята да бъде направено нещо, така че от събраното знание да бъде извлечена максимална полза и още възможности за по-нататъшно познание, е според мен общото между малката библиотечка със 100-200 книги във Франкфурт и огромната компютърна библиотека със симулираните нервни клетки, заемащи огромно число терабайтове и ангажиращи безброй процесори в Лозана.

Горещо препоръчвам и краткото филмче за Blue Brain Project, включващо и интервю с ръководителя му Henry Markram.

Bluebrain | Year One from Couple 3 Films on Vimeo.