28 февруари 2010 г.

Психологически профил на лирическата героиня от песента на Ивана

Години наред се борех с мисълта "Що е чалга и... що хората я харесват?". В крайна сметка се убедих, че без психологически профил на лирическата героиня на една типична чалга-певица и анализ на една типична нейна песен няма да мога да напредна в разгадаването на този така вълнуващ ме въпрос. За целта избрах "Нещо нетипично" на Ивана. Ако и вие като мен сте сред хората, които не са чалга-спецове и за които имена като Ивана, Тони Стораро и Бони звучат като имена на герои от селска епопея, може би се чудите коя ли е тази песен на Ивана. Ще ви подскажа, като спомена, че основната тематика на песента е напиване и сбиване в квартална кръчма, полудяване тази нощ, минаване с автомобил на червено, псувни и бясна ревност на другите персонажи в кръчмата, насочени към лирическата героиня и нейния възлюбен, когото тя доста усилено подтиква да стори нещо откачено заради нея. Сетихте ли се? Ако все още не сте, тук може да видите даже и клип на нощната кръчмарска ода.

Ще започна психологическия профил с коментар на началните куплети на песента.

"
Какво ще кажеш да се напием
и всички глупави клишета да разбием.
О-о-о, да полудеем тази нощ.

Поне за малко да сме различни,

да сме отракани и даже нелогични.
О-о-о, да полудеем тази нощ.

Тече живота, не виждаш ли
и няма време, разбираш ли?
Води ме някъде тръгваме,
все едно къде.
"

Лирическата героиня отправя директно предложение за напиване към нейния партньор в разбиването на глупави клишета. Това говори за поемане на инициативата и известна доза екстравертност. Ясно изразеното нежелание за конформизъм с общоприетите норми и всякаква логика е белег за силно отстояване на собствените мотиви и принципи под натиска на социалните групи, налагащи глупави клишета. От друга страна думите на героинята, които описват стремeжa
Ѝ към битието на "отракан" човек, будят подозрение, че самата тя питае силни съмнения в своята отраканост и е по-склонна да вярва, че досегашният Ѝ живот е бил белязан от логичност и глупави клишета. Всичко това е ясен знак за мощни защитни психически механизми, които лирическата героиня ползва, за да може да осигури баланс между своите То-, Аз- и Свръх-Аз-структури, които разкъсват нежната Ѝ психика и я тласкат между два полюса: този на логиката и този на напиването. Невинно изразеното предложение за напиване и подтикът към разбиване на неумните социални правила намират своята кулминация в призива към полудяване тази нощ. Тук лирическата героиня буди сериозни съмнения по отношение на психичното си здраве, изразявайки с едно твърде емоционално "о-о-о" силното си желание за полудяване. Необходимостта от близко наблюдение на нейната личност се подчертава от факта, че героинята не ограничава пристъпите на бягство от реалността до себе си, а държи те да обхванат и нейните околни, като ги подтиква да бъдат част от нейните налудности и да тръгнат с нея по пътища, водещи "все едно къде". Липсата на географска ориентираност се дължи вероятно на временната дезориентация, която съпътства героинята в нейното проницание, че животът тече. Постулирането на хипотезата, че няма време, говори за действието на неподлежащите на обуздаване импулси на героинята, подтикващи я към поемане на инициативата.

Силно впечатление прави и припевът на песента:

"
Води ме в някоя квартална кръчма
и поръчвай, пий за мене
и се сбий заради мене.
Всичко живо да ни псува,
от целувките ни бясно да ревнува.
Бясно карай на червено,
направи за мене нещо откачено.
Нещо диво, нетипично,
все едно какво, но нека е различно.
О-о-о, да полудеем тази нощ."


Тук, вероятно под въздействието на моментна ремисия, дезориентацията на героинята изчезва и крайната Ѝ пътна цел се конкретизира в образа на кварталната кръчма. За съжаление думите и призивите Ѝ към нейния придружител като "поръчвай", "пий", "сбий се" говорят за тежък маниен епизод, който по принцип се отличава с повишена готовност на индивида за социално общуване, възбуда, импулсивност и консумация на психоактивни вещества. Заявяването на готовност за целувки от страна на героинята пък е белег за необуздано хиперсексуално поведение, което е също типично за манийните епизоди. Наличието на желания за "нещо откачено" и "нещо диво, нетипично" затвърждават породените дотук съмнения, че организацията на психическата структура на героинята не е стабилна и се нуждае от продължително и строго наблюдение, а вероятно и от спешна интервенция. Специално внимание трябва да бъде обърнато и на открито асоциалните прояви като призива да се кара бясно на червено. В този призив не личи ни най-малък оттенък на шега, което говори за сериозността на желанието на героинята за ПТП, респективно за близка среща с катаджия.

Ценна информация за психологическия профил се крие и в последния куплет:

"
Не искам вече да сме прилични,
да сме порядъчни и вечно романтични.
О-о-о, да полудеем тази нощ.
"

Тук бентът, удържащ мощните първични импулси на героинята, не издържа на безмилостните напори на непорядъка, и рухва, отприщвайки водите на неприличността, които заливат всякаква романтика по пътя си. Всякакви други интерпретации на думите на героинята биха били заблуждаващи, както става ясно от нейния призив, който тя отново повтаря тук: "О-о-о, да полудеем тази нощ". Всичко това прави
силно вероятно предположението, че екзекутивната и контролна система на героинята са със значителна дисфункция.

В заключение е нужно да се добави, че цялостната картина, която се изгражда въз основа на психологическия анализ, навежда на мисълта, че лирическата героиня бива измъчвана от силни личностни конфликти, които не само вредят на нейното психическо здраве, но и я правят опасна за музикалния вкус на околните. Препоръчва се строго наблюдение и интензивно лечение с високи дози качествена музика. След първоначален успех е нужна
поддържаща терапия с цел превенция на релапс и завръщане към старите чалгаджийски симптоми. Належаща е забраната на контакт с лица, знаещи повече песни на Глория от нещата, които са прочели през живота си, като спортни вестници, еротични и автомобилни списания и бележки на вратата на хладилника не се броят за четива.

20 февруари 2010 г.

За по-либерален режим за пушачите в заведенията и за по-строг режим за мислителите в парламента

От известно време насам мисля върху предложената от няколко депутата eвентуална отмяна на забраната за тютюнопушене в заведенията и все не мога да разбера тяхната логика. Следващите цитати са от статията на в. "Дневник". Паралелно с това описвам какви бяха реакциите ми, докато четях тези безумия.

"Да отпадне пълната забрана за тютюнопушене в заведения, която трябваше да влезе в сила от 1 юни... "


Учудих се, като го прочетох. Някакси не можех да се сетя спонтанно за аргументи, които биха обосновали внезапната идея за отпадане на забраната.

"Аргументът на вносителите на поправките е, че пълната забрана за пушене в заведенията, която трябваше да влезе в сила от 1 юни, ще затрудни както бизнеса, така и туризма, а най-вероятно и няма да се изпълнява."

Моля?! Че в началото по-малко хора ще посещават заведенията е ясно. Но това по-важно ли е от здравето на хората? Още повече ме втрещиха последните думи. Най-вероятно няма да се изпълнява ли? Законите не са ли, за да се изпълняват? Това да не е игра на жмичка, където никога не можеш да бъдеш сигурен, че този, който уж трябва да жми, докато брои, няма все пак да погледне и да види къде се криеш? Не, доколкото знам това е държава и законите се правят с идеята после да бъдат спазвани. А който не ги спазва, трябва да си понесе последствията.

"По думите на Светлин Танчев от ГЕРБ преходът трябва да е по-плавен и тоталната забрана може да бъде въведена след 4-5 години."

А защо по-точно трябва да бъде по-плавен? За да не ни друса ли? И какви по-точно ще бъдат ползите за здравето на хората, ако "преходът" е по-плавен? Изобщо пък не можах да разбера защо трябва да е "преход" - законите вече постепенно ли ще ги въвеждат? Кажете тогава на хората поне, нека да се настроят да спазват законите постепенно. Не отведнъж. Да не би да се повредят нещо.

"В кулоарите на парламента съпредседателят на парламентарната група на ГЕРБ Искра Фидосова и председателят на здравната комисия Лъчезар Иванов (ГЕРБ) подкрепиха идеята на съпартийците си. Фидосова отбеляза, че така ще се създаде по-работещ механизъм, защото така или иначе пълната забрана няма да се изпълнява."

Отново гледам и не вярвам на ушите си. Така или иначе пълната забрана нямало да се изпълнява. Моля? Ами че то и законите против корупция, кражба, убийства и всякакви други гнусотии (извинявам се на юристите, просто не знам как точно иначе да обобщя всичките конкретни закони) доста често не се изпълняват - направо да ги отменим, предлагам. Какво ще си играем на закони. Така или иначе не се изпълняват. Пък и явно механизмът за тези закони така или иначе не е работещ, щом толкова малко хора държат да ги изпълняват.

"Идеята е за заведения до 100 кв.м собственикът сам да определя дали да се пуши или не, като това трябва да е ясно обозначено"... "Идеята е, че сега ще има яснота и всеки ще знае в какво заведение влиза, тъй като ще има ясно обозначение дали е за пушачи или не и така контролът ще е по-лесен".

Мдаа, а преди това хората направо гадаеха в какво ли заведение ще попаднат, когато прекрачат прага. Сега обаче поне ще им стане ясно, че влизат със сигурност на място, където ще се пуши. Защото едва ли повечето собственици на заведение биха се съгласили да забранят пушенето при положение, че имат вратичка, през която все още могат да прибират някаква допълнителна печалба. А пък контролът... Абе аз предлагам за по-лесно, така или иначе МВР имат вече опит в тази област, да се инсталират във всяко заведение камери с интерфейс или както е по-модерно да се казва от няколко седмици насам мониторинг център, за да може нарушителите да се хващат на място. Така де. Щом трябва контролът да е по-лесен - ето, какво по-лесно от това?

Колкото и да бях потресен от пълната липса на аргументи, подчиняващи се на здравия разум, успях все пак да си задам въпроса: добре де, има ли всъщност смисъл от забраната на пушенето по заведенията? Може би депутатите, внесли предложението за отпадане на забраната, знаят нещо повече от нас. Отговорът на първия въпрос е "да", а на втория - "не". Има смисъл от забраната на пушенето. А депутатите явно не знаят нещо повече от нас. Прилагам линкове от някои набързо открити в научната литература статии, които се занимават с ефектите върху общественото здраве след забраната на пушенето по обществените места:

1. Натиснете тук.
2. Натиснете тук.
3. Натиснете тук.

Това не са всички изследвания или статии по въпроса. Има и още, и то много. Както вече казах, това са набързо открити статии. Ако човек се задълбочи и посвети повечко време на въпроса (каквато всъщност трябва да е задачата на тези, които изготвят подобни закони), сигурно би открил и други аргументи против падането на забраната. Разбира се, някой песимист би казал "Ами ок, обаче аз не вися по цял ден в заведенията. Пасивен пушач съм в продължение на час и половина дневно, докато си пия кафето/бирата/сока с приятели там. Така че тези изследвания не важат за мен. Забраната за пушенето на останалите обществени места си остава, така че мога да бъда спокоен/спокойна."

Да, ама не. Ето една обзорна статия от тази година, която обобщава резултати, показващи, че дори и краткото излагане на цигарен дим може да бъде вредно: натиснете тук. За съвсем кратка справка две изречения от самата статия, като bold-форматирането е от мен, а SHS означава secondhand smoke (но е най-добре да се прочете цялата статия!):

1. Based on the presented biological evidence, it is concluded that brief, acute, transient exposures to SHS may cause significant adverse effects on several systems of the human body and represent a significant and acute health hazard.

2. Until recently, the acute effects of SHS on the human respiratory system remained elusive, yet it is now known that even a 1-h exposure to SHS at bar/restaurant levels generates significant decrements on lung function...

При положение, че вредите от пасивното пушене са доказани, защо депутатите настояват да продължава да се пуши в заведенията, при това с аргументи, които са направо смешни?

Някои хора казват "Ами нека непушачите да не ходят по заведенията. Никой не ги принуждава. Ние си пушим, на нас ни е кеф, и ако някой не иска да се излага на цигарен дим, негов си е проблемът". Тук според мен става дума вече по-скоро за възпитание и принципи. Предварително се извинявам за сравнението, което ще направя, но ако на човек му се насъберат газове, докато си стои в заведението с приятели, и той реши да се облекчи, какво прави? Изпуска се на масата или става и отива до тоалетната? Не е ли по-логично и пушачът да отиде да пуши навън, за да не омирисва душата на другите? Човекът с газовете също може да си направи кефа и да ги изпусне, докато е на масата с останалите хора, но дали на тях също би им било толкова кеф? И веднага след това човекът би могъл да каже: "Ами техен си проблем. Нека тези, които не се изпускат на маса и не искат да им мирише, да си ходят някъде другаде".

Знам, че има много различни мнения от моето. Знам, и че някои пушачи виждат в тази забрана ограничение на своята свобода. Аз лично съм непушач и наистина няма как да познавам толкова добре гледната точка на пушачите. Но пък и хора, които пушат, са на същото мнение като моето: например Радан.

Завършвам текста с все същото недоумение, с което го започнах. Недоумение как подобни безумни решения като това, за което ставаше дума досега, не само могат да бъдат предлагани, но и по всяка вероятност ще бъдат приети в парламента.


17 февруари 2010 г.

ГМО-играчки

Oт няколко седмици насам следя в българските интернет-медии обществената дискусия на тема "за" и "против" генетично модифицираните организми (ГМО). Не съм сигурен, че точно така трябва да изглежда една дискусия по толкова важен въпрос. Аргументите, които се хвърлят против ГМО, са в доста от случаите продиктувани от страха и паниката от нещо ново и непознато, противоречат на здравия разум и са неподкрепени от научни изследвания. От друга страна аргументите, които се изказват за ГМО, понякога се базират на изследвания, които май не са напълно независими или пък не са проведени в дългосрочен план. Всичко това е само мое лично мнение, което в случая не означава експертно. Определено силата ми не е в селскостопанското приложение на ГМО, поради което изобщо не смятам и аз да се опитвам да надвикам всички останали, които крещят по интернет-форумите, издигайки лозунги "за" или "против". Факт е обаче, че в някои от блоговете позицията на авторите им (каквато и да е била тя) беше изразена ясно, спокойно и подкрепена със стабилни аргументи, а беше посрещната с отпор - неразбираем, яростен и лишен от доказателства, но за сметка на това обилно гарниран с обиди и псувни, достойни за всеки един каруцар. Въпреки че съм далеч от заблудата, че из интернет-форумите броди само интелигенцията на нацията, всичко това ме навежда на мисълта, че разумна дискусия трудно може да се получи по толкова важни теми, особено когато явно повечето хора не са осведомени по въпросите, по които толкова разпалено спорят. Питам се тогава, когато един ден генетичните модификации заиграят още по-голяма роля в живота ни, как ще подходим? Как ли ще се спори в българското общество на тема трансгенна терапия? Или пък на теми от областта на невроетиката? Дали когато става дума за генетична или друга драстична биологична промяна не на патладжана или карфиола (макар че ГМО-патладжан и карфиол май все още няма, някой да ме поправи ако се лъжа!), а на теб самия или на твой близък, няма гласовете на тези, които са объркали дискусията и форума с футболния стадион, да зазвучат още по-високо?

Ще ви дам един пример. За някои от психичните и неврологични разстройства от известно време насам се разработват терапевтични методи, които да променят определени функции на мозъка и по този начин да облекчат симптомите на пациентите или да ги излекуват изцяло. Идеята - да се промени с терапевтична цел функцията на определени структури на мозъка - не е много по-различна от идеята, която се крие зад взимането на лекарства за тези болести. Разликата е, че новите методи изглеждат много по-екзотично от шарените опаковки на хапчетата, а имената им звучат дори страшно: транскраниална магнитна стимулация (ТМС), дълбока мозъчна стимулация или оптогенетика. При ТМС се използват фокусирани магнитни полета, които трябва да достигнат през черепа до определени части на мозъка и там да окажат своето действие върху функцията на невроните. Действието на ТМС е ограничено най-вече до по-повърхностните части на мозъка, например до повечето части на мозъчната кора. Подкоровите структури могат да бъдат трудно достигнати с ТМС и затова там се използва дълбоката мозъчна стимулация (ДМС). При нея се вкарват фини електроди в структурите, чиято функция трябва да бъде променена, и по тях се пуска електрически ток. Този метод се използва например при особено тежки случаи на Паркинсон, но от известно време и при някои "класически" психиатрични заболявания като депресия, обсесивно-компулсивно разстройство, зависимости и т.н. Недостатъците на тази техника са освен рисковете от усложнения поради неврохирургичната намеса и появяващите се понякога странични ефекти като промяна в характера и поведението. Причината е в до известна степен не толкова специфичното въздействие на ДМС. В мозъка има огромен брой нервни и други клетки, които са свързани помежду си в рамките на много малко пространство. Това означава, че там, където електродите създават своето електрическо поле, разположението на клетките е далеч по-заплетено от взаимоотношенията в турски сериал. Така електрическото поле въздейства и върху клетки, които не са част от структурите, които трябва да бъдат "излекувани". Тук идва и последната новост: така наречената оптогенетика. Оптогенетиката е сравнително ново направление в науката и представлява смесица между оптика, генно инженерство, молекулярна биология и невронауки. С нейна помощ могат да бъдат стимулирани или подтискани отделни клетки с невероятна точност. Целта е проста: да накараме определени клетки да отварят или затварят някои от своите йонни канали и по този начин да изграждат по наше разпореждане потенциал на действие, който е всъщност езикът, с помощта на който невроните говорят помежду си. Проблем: тези йонни канали трябва да са точно определени, за да са под наш контрол. Решението е гениално: има йонни канали, които са чувствителни към определена светлина - например към светлина, която е с определена дължина на вълната и е от определена част от спектъра на светлината. С тяхна помощ можем да контролираме дейността на цялата клетка, като прожектираме тази определена светлина върху йонните канали всеки път, когато желаем да променим функцията на клетката. Такива йонни канали за съжаление няма в мозъчните структури, които са цел на терапията на неврологичните и психиатрични болести. Т.е., те трябва да бъдат "вкарани" отвън. Вируси, чиито генетичен материал кодира за такива йонни канали, биват инжектирани селективно в мозъчната област, която ни интересува. С помощта на специални биохимични и генетични технологии генетичният материал на тези вируси бива вграден и активиран в ДНК-то на клетката. Така клетката започва да произвежда чуждия генетичен материал и не след дълго си има свои собствени чувствителни към светлина йонни канали, които биват вградени в нейната мембрана и изпълняват там своята функция: да правят това, което ние им кажем да правят (т.е. да се отварят и затварят), всеки път когато пуснем определената светлина върху им. Светлината се провежда по много тънки оптични влакна, които както при ДМС биват вкарани дълбоко в мозъка. Резултатът е повече от убедителен, а възможностите, които ни се откриват, огромни. С оптогенетиката могат да бъдат стимулирани точно определни клетки, почти без нежелани странични ефекти върху други аспекти на поведението, възприятието и характера. Така могат да бъдат променени целенасочено и определени аспекти от патологичното поведение на психиатрични пациенти или пък да бъдат премахнати страданията на неврологичните пациенти. За момента оптогенетиката се прави само с гризачи, но със сигурност ще дойде времето, когато ще бъдат направени първите опити и с примати - с маймуни, а после и с хора. А при една технология, която е по-ефективна от дълбоката мозъчна стимулация и няма нейните странични ефекти, е само въпрос на време да се разпростре из целия свят и да навлезе дори и в други сфери на обществото освен здравеоопазването. Някои хора вече изказват предположението, че дълбоката мозъчна стимулация и оптогенетиката, които са в състояние да накарат опитни животни като гризачи или насекоми да се движат когато и както ние пожелаем, могат да стигнат и дотам да ни осигурят нови играчки: или с имплантирани електроди, или пък генно модифицирани с йонни канали чувствителни към светлина. Крайният резултат и в двата случая е например плъх с дистанционно. Какво бихте казали за това?

Далеч по-достойни за дискусия обаче са въпросите за приложението на тези технологии върху хора: можем ли да прилагаме оптогенетична терапия на пациенти? Може ли да използваме ДМС и оптогенетиката вместо сутрешната чаша кафе - ставайки, си теглим по няколко бързи токови/светлинни импулса и в резултат на това определени структури в мозъка ни вече са толкова стимулирани, че можем да се справим с дневните задължения без никакъв проблем. Спомням си един доклад от конференция, на която бях миналата година. Един екип от лекари беше имплантирал ДМС на една пациентка с обсесивно-компулсивно разстройство. Симптомите Ѝ (ако не се лъжа в случая беше прекалено често и интензивно миене на ръце) не се бяха подобрили в резултат на лечението, но пък за сметка на това тя се чувствала всеки път невероятно щастлива, когато електродите били активни и стимулирали определени подкорови структури на мозъка Ѝ. Лекарите поискали да махнат електродите и да прекратят ДМС-лечението, но тя отказала. Въпреки че симптомите все още били налице, пациентката не страдала от тях, тъй като ДМС-стимулацията я карала да се чувства щастлива. Можете да си представите дилемата на лекарите: дали трябва да изпълнят желанието на пациентката си и да я оставят да се "ощастливява" с ДМС наволя, въпреки че това не променя по никакъв начин симптомите, заради които тя е постъпила в болница, или не? В крайна сметка са я убедили да прекрати ДМС-лечението, но този пример показва до какви дебати могат да доведат новите технологии в тази сфера.

Именно за дебатите ми беше мисълта. Написах всичките тези редове, най-вече за да покажа, че има и други технологични и ГМО-играчки, които тепърва ще навлизат в употреба - първо в здравеопазването, а после навярно по някакъв начин и в други области на обществото ни. И ако хората не могат да водят дебати нормално, а бързат да отхвърлят, наругаят и напсуват всичко, което е ново и се различава от тяхното мнение, едва ли ще стигнем далече.

За финал пускам адреса на едно филмче, което показва оптогенетиката в действие. Мишката е с имплантирана оптогенетична технология и това, което стърчи от главата Ѝ, е канюлата, през която минават оптичните влакна, провеждащи светлината. Забележете как мишката е сравнително кротка в началото, но започва да се движи веднага, щом светлината (синя на цвят!) протече по влакната, стигне до целевите мозъчни моторни структури и ги активира. Светлината изгасва и мишката спира да тича.

Филмчето: тук

Още едно нещо, което трябва да се види: доклад на Карл Дайсерот от Станфорд, един от най-известните учени в областта на оптогенетиката и приложенията Ѝ в психиатрията/неврологията. Говори за оптогенетиката тук.

Ето и малко статии за всичките методи, споменати от мен по-горе, и тяхното приложение:

1. Натиснете тук.

2. Натиснете тук.

3. Натиснете тук.

4. Натиснете тук.

5. Натиснете тук.

Снимката по-горе е от stanford.edu

9 февруари 2010 г.

Ботичели, Фройд и невробиологията

През уикенда имах щастието да посетя изложба на Ботичели. Тъй като съм почти пълен лаик на тема изкуство ще се въздържа от "професионални" коментари за качеството на изложбата. Като обикновен човек, който е прекарал 2 доста приятни часа сред картините на изложбата и е успял да се наслади на това време без да обръща внимание на тълпите суетящи се лели и чичовци, които заедно с развеждащите ги служители на музея успяваха да организират по-големи струпвания пред картините от хора пред място, където раздават нещо безплатно, бих могъл да кажа само едно: хареса ми изключително много.

Картината, която ми направи най-силно впечатление, беше "Палада и кентавърът".

Снимка: wikipedia.org

Сигурен съм, че има и други интерпретации на картината, както и че човек може да се разпростре надълго и нашироко, говорейки за смисъла ѝ. Това, което аз разбрах от аудио-гида, който човек може да използва, разхождайки се из галерията, и което за мен звучи доста точно, е, че изобразената Минерва или Атина Палада (жената с алебардата) е символ на мъдростта и разума, които побеждават първичните, животински инстинкти и мотиви, изобразени чрез фигурата на Кентавъра. Така Кентавърът, който е наполовина човек и наполовина животно (т.е. доста точно олицетворение на човешките първични страсти), остава под властта на ръката на Минерва/Атина Палада (която явно символизира доводите на разума, а на картината е хванала победоносно Кентавъра за косата).

Освен с красотата и замисъла си, картината ме впечатли и с друго. Сетих се, че мотивът за битката между две "страни" на човешката душа го има и в някои области на науката - психологията, медицината и невробиологията.

Доколкото човек може да нарече психоанализата наука (мисля, че и друг път съм споменавал, че не съм от най-големите фенове на Фройд), нейният баща Зигмунд Фройд също е постулирал схватките между първичното и разума/моралните идеали - представени в неговите творби най-вече чрез концепциите на "То" и "Свръх-Аз"
- като решаващи за поведението и психичното състояние на човека. Моралните и разумни доводи на "Свръх-Аз"-а трябва да надделеят над импулсите на "То", за да може човек да бъде горе-долу пригоден за живеене в едно общество с други хора и да не се впусне в кръговрат от непрестанни първични страсти.

Интересното е, че подобни виждания, разбира се в доста по-друг и по-научен вид, са застъпени и в модерната психология/медицина/невронаука. Сред някои от мозъчните системи, които играят изключително важна роля за поведението на човека, са две определени, които доста напомнят на кентавъра и на Минерва/Атина Палада на Ботичели. От една страна определени мозъчни подкорови ядра и структури ("Кентавърът") са важни не само за изпитването на удоволствие, но и за оценката на това, което ни се случва и с което се сблъскваме, от което се раждат и нашите мотиви и страсти, тласкащи ни към извършването на определени дейности. От друга страна тези мозъчни региони си взаимодействат и в повечето случаи са под контрола на други мозъчни области ("Минерва/Атина Палада"), например префронталната кора, които със своите неврони им "слагат юздите". Случаите, когато контролиращите региони от префронталната кора не успяват да "обуздаят" подкоровите и някои други мозъчни региони, служещи на "първичната" мотивация, могат да бъдат срещнати при зависимостите (виж например тук или тук, но имай предвид, че зависимостите имат и много други аспекти!).

"Шифърът на Леонардо" и закодираното послание на Леонардо да Винчи ряпа да ядат. Не бих се учудил ако Ботичели тайно е ходел на курсове по невробиология :) Явно темата за битката между страсти и разум е доста стара. И обхваща не само изкуството, но и науката. Обваща дори и живота и ежедневието на всеки един човек...





3 февруари 2010 г.

Волен Сидеров и Юрий Галев: тестостеронът на българските политици

Разбирам от различни сайтове, че Волен Сидеров е имал среща с немската полиция на летището на Франкфурт на Майн. Според повечето медии (виж например тук), както и според говорителя на Министерството на външните работи Драговест Горанов, който е потвърдил това пред някои от медиите, Сидеров е бил задържан от полицията заради непристойно поведение на борда на самолет на „Луфтханза”. За задържан български депутат от крайнодясна формация потвърдил и говорителят на федералната полицейска дирекция на летището във Франкфурт на Майн Армин Тийл (тук). Според самия Сидеров това е „дезинформация” и той всъщност е имал само „едно обяснение с персонала на самолета и с летищния персонал”. Коя от двете позиции е по-близо до истината и дали Сидеров наистина е бил задържан от полицията, ще оставя на времето, медиите (най-вече немските) и говорителите на немската полиция да покажат.

Тази малка случка привлече вниманието ми не само заради факта, че аз самият живея във Франкфурт на Майн, но и защото ми напомни за една друга също толкова „малка” случка отново с представител на „Атака”, която нашумя наскоро. Преди няколко дни Юрий Галев, общински съветник от „Атака”, преби с помощта на свои приятели двама охранители на ски-лифт, защото охранителите не били пуснали сина му да ползва лифта без билет (виж репортаж и кратко видео от близка до мястото на инцидента камера). Дори и да оставим настрана този ярък пример за липса не само на възпитание, но и на интелектуални способности, които да надхвърлят тези на средностатистически кечаджия, както и последвалите наглост и безочие, състоящи се в това, че полицаите дошли, поговорили си с Галев и компания и след това си тръгнали без да предприемат нищо (а задържането на Галев е станало едва по-късно), прави впечатление съществуването на няколко конфликтни и не особено компетентни в социалните взаимоотношения личности в българската политика. За да не бъда обвинен в необективност, трябва да призная, че представители и на други политически сили освен тази на „Атака” са правили впечатление на обществото със своите не много джентълменски обноски или директно казано с просташко и агресивно поведение (припомням например Камен Влахов от НДСВ и случката с вдигнатата му кола). Агресията като начин за решаване на проблемите явно не е чужда и на премиера ни Бойко Борисов, който разказа как заварил дъщеря си разплакана и после набил приятеля ѝ (тук). Може да има случки с депутати и от други партии, за съжаление сега не се сещам за повече.

Логично е човек да се запита каква е причината някои от фигурите на българската политическа сцена да постъпват понякога по не най-джентълменския начин и да показват известна агресия. Някои може би ще кажат, че българските политици се отличават с високо ниво на тестостерон. А тестостеронът, както биха допълнили същите тези някои, знаем, че води до агресия.

Да, ама не. Наскоро в Nature беше публикувано изследване на Айзенегер, Фер и техни колеги (тук), което показва, че високите концентрации на тестостерон не водят задължително до повече прояви на агресия. Идеята на изследването е колкото проста, толкова и брилянтна:

За действието на тестостерона има две хипотези. Едната, тази, която го свързва с агресията, произтича от данни, които сочат, че примерно затворници (мъже И жени!) с високи концентрации на тестостерон лежат за по-тежки престъпления и са по-склонни да влизат в конфликти и да нарушат правилата на затвора по време на излежаването на присъдата си. Т.е., много тестостерон те кара да искаш по-честичко да счупиш нечия кратуна или да се изрепчиш на някого.

Другата хипотеза, която не е толкова известна, предполага, че индивидите с високи концентрации на тестостерон не са отначало сами по себе си агресивни личности, а се стремят да запазят социалния си статус, когато той е застрашен. Съвсем естествено е в криминалната среда или в затвора, където социалният статус се измерва именно в антисоциални постъпки, това да води индиректно до агресия. Т.е., много тестостерон не буди директно в теб желанието да счупиш нечия кратуна или да се изрепчиш на някого, а да продължиш да бъдеш или пък да станеш по-важен и по-голям шеф. А такъв можеш да (о)станеш в среда като затвора само ако счупиш нечия кратуна или се изрепчиш на някого.

Във въпросното изследване, публикувано в Nature, участват 121 жени, като задачата, която им била поставена, била да играят по двойки една простичка игра. В играта участник А е предлагащият, а участник Б е отговарящият. А получава начална сума от 10 франка. От тези 10 франка А трябва да предложи на Б определена част, като сам може да определи колко да му предложи – 5, 3, 2 или 0. Б няма право да прави сам предложение, а трябва само да каже „да” или „не” на предложението на А. Ако приеме, двамата си разделят парите по предложения от А начин. Ако отхвърли предложението, никой от двамата не взима никакви пари и 10-те франка биват загубени и за двамата. Накратко, ако А е справедлив и се държи що-годе социално, ще предлага по-често по 5 франка на Б, така че и двамата да спечелят по нещо в крайна сметка. Ако пък А се държи агресивно, грубо и егоистично, той ще предлага на Б несправедливи суми (примерно 0 или 2 от общо 10 възможни франка), като в крайна сметка никой от двамата няма да спечели нищо. Разбира се, повечето хора се държат сравнително справедливо, защото иначе не биха спечелили нищо. Сега идва ключовият момент - ако на участниците от тип „А” им бъде дадено известно количество тестостерон, има две възможности за по-нататъшно развитие, които съответстват на двете хипотези за въздействието на тестостерона върху поведението:

Възможност номер 1. В следствие на въздействието на тестостерона А се държи по-гадно, става агресивен и предлага по-несправедливи оферти на Б.

Възможност номер 2. По принцип Б би отхвърлил едно предложение, ако му се струва, че А е несправедлив и предлага нечестни оферти. Т.е., за да може А да запази социалния си статус на „справедливо предлагащ” в тази игра и да избегне социална конфронтация с Б, той трябва да предлага горе-долу по равно разпределени суми. В следствие на въздействието на тестостерона А обаче би се стремил още по-усилено неговите предложения да бъдат приети, а не отхвърлени от Б, за може да бъде запазено неговото социално положение на справедливо предлагащ играч. С други думи, А ще предлага по-справедливи суми на Б.

Как се развили нещата? Едни от „предлагащите” участнички в експеримента получили преди самия експеримент 0.5 mg тестостерон, а други – 0.5 mg плацебо (т.е., субстанция, която била приета по същия начин, но иначе нямала никакво особено въздействие). Резултатът?

Участничките, получили тестостерон, предлагали действително по-справедливи суми от останалите участнички. Т.е., хипотезата, че тестостеронът прави автоматично човек агресивен, е невярна. В една игра като тази, където човек трябва да бъде справедлив и честен към партньора си, за да запази социалния си статус и да не бъде „отхвърлен”, тестостеронът явно не води до агресивни постъпки като например абсурдно нечестни оферти, а задейства точно обратното – хората избягват по-често социалните конфликти, които биха възникнали от несправедливи оферти. Изводът е, че тестостеронът разкрива своето въздействие в зависимост от контекста, в който човек се намира. Разбиването на нечии глави в затвора е начин да се запази собствения социален статус на бияч и човек, с който шега не бива. Предлагането на равни суми в описаната игра също е начин човек да не загуби статуса си или повреди имиджа си.

Интересно е, че след края на експеримента участничките били попитани какво според тях са получили: плацебо или тестостерон. Тези, които смятали, че са получили тестостерон, се държали по-агресивно (т.е., правили по-несправедливи оферти) от другите! И това независимо от факта, дали те наистина били получили тестостерон или не. С една дума, убедеността в правотата на това, което уж „всички знаят” ("тестостерон = агресия" или хипотеза номер 1), е повлияла също доста силно на поведението на участничките.

Чудя се каква ли е истината за някои от българските политици. Дали наистина имат високи нива на тестостерон? Ако отговорът е да, то тогава те може би се опитват да запазят или спечелят някакъв социален статус – Галев като набие охранителите на лифта, а Сидеров като се сдърпа със стюардесите или като „обвини” Яне Янев в хомосексуализъм. Ако пък отговорът е не, то тогава мистерията на българските политици остава пълна. Защо ли би потрябвало на някои от политиците да се бият и държат просташки? Та те са толкова възпитани и интелигентни...