20 септември 2010 г.

Тези деца толкова си могат

Ако все още някой не е разбрал, резултатът от съвместното разследване на прокуратурата с Българския Хелзинкски Комитет е, че за последните 10 години в домовете за деца с увреждания са загинали 238 деца (само за справка: в момента в такива домове в цяла България има малко над 1000 деца).
Казвам "загинали", защото много от тях са намерили смъртта си по ужасяващи начини, които са по-типични за Средновековието или за някои държави на африканския континент, отколкото за модерна европейска страна: недохранване, измръзване, лоша хигиена, инфекциозни и други болести, които със средствата на модерната медицина и при едно нормално човешко отношение биха могли да бъдат овладени. Доказаните чрез документи физическо и сексуално насилие върху тези деца, укротяването им изключително и само чрез връзване и невролептици, абсолютната немарливост и пълното безхаберие, липсата на квалифицирани специалисти, но наличието на демотивиран и в доста случаи напълно неподходящ за тази работа персонал са другите резултати от това разследване, което има ясна равносметка: за 10 години 238 живота са не просто унищожени, а са и смачкани, стъпкани, унизени, превърнати в ад, чиито единствен изход е да умреш от глад, студ, рани в следствие на залежаване, мозъчен оток, който с дни не бива прегледан от лекар, или инфекциозна болест, от която в нормалните развити страни хората биват лекувани с почти 100% успех.
Кои са виновните и защо не трябва да се обвиняват само санитарките, които лющят шамари на децата, когато те не спират да плачат, или пък възпитателите, които връзват децата за леглото, за да не трябва постоянно да ги наглеждат, е доста дълга тема. Директорите на домовете, лекарите, които в някои от случаите са проявили явна немарливост, отговорните институции, които също в доста от случаите не са се задействали, и, и, и... Домовете в този им вид е трябвало отдавна да останат в историята. Вместо това е планирано те да бъдат закрити в срок от 15 години. Което означава, че ако се запазят същите темпове на престъпно отношение към тези деца, след 15 години държавата ще има може би около двойно по-малко деца, които да трябва да ги мисли къде и как да ги настанява.
Няма да се впускам в по-дълга полемика (а може много да се говори на тази тема, толкова много: като се почне от това защо тези домове са забутани колкото се може по-далече и на по-скришно място от обществото и се стигне до това как всички обичаме да пращаме SMS-и, портокали и шоколади и с това си "измиваме" съвестта, само и само да не видим или - не дай си Боже - да докоснем някое от тези деца, които обикновено се въргалят в техните секрети и екскременти). Ще спомена само, че г-жа Емилия Масларова, този титан на социалната мисъл и работа, бивш министър на труда и социалната политика, едно време беше казала по адрес на тези деца следното: "Вие трябва да разберете, че тези деца толкова си могат". А за домовете едното от изказванията ѝ е: “Домове за деца винаги ще има, такива с решетки на прозорците” (цитатите са взети от тук).
Ей толкова си могат тия деца (снимка: Фрогнюз)
Без да коментирам колко разминаващи се от всякакви представи за един нормален и компетентен социален министър са тези изказвания, ще припомня само, че г-жа Масларова в момента е доцент в катедра "Социални дейности" на Медицинския факултет на Тракийския университет в Стара Загора...
Само се моля интегрирането на тези деца в обществото, което трябва да тече вече най-късно след 15 години (колкото е срокът за закриване на всички домове), да не бъде поверено в ръцете на специалисти, които са  били обучавани под ръководството на академичния и социален гений на г-жа Масларова...
П.С. Моля се и прокуратурата да си свърши работата и виновните да понесат отговорността си. Лелки, директорки, министри. И най-накрая да спрем тоя ужас.
П.П.С. Страницата на разследването е http://forsakenchildren.bghelsinki.org/
Действай!

16 септември 2010 г.

Keep pushing: Вяра, Надежда и Любов

За да не рухнеш, когато животът ти се преобръща с главата надолу, са нужни не само смелост, а и Вяра, Надежда и Любов.
Макар и да е смел до отчаяние, самотният воин, яздещ срещу вятърните мелници, рухва, когато се сблъска с техните непобедими крила.
Мат Майт е човек, чиито живот се променя коренно, когато разбира, че синът му страда от един куп тежки и трудно или изобщо нелечими за момента заболявания като нарушения в развитието, левкодистрофия, мултифокална епилепсия, периферна невропатия, чернодробна фиброза, аутизъм, нарушение на зрението в следствие на дисфункция на мозъчната кора, двигателни нарушения и алакримия.
Кой не би загубил на негово място Вярата си, че има смисъл нещо да бъде направено? 
Мат е доцент в университета на Юта, САЩ. Знае, че синът му е обречен да страда от тези болести до края на тежкия си и най-вероятно кратък живот. Знае, че науката е постигнала много, но за съжаление все още не може да предложи ефикасно лечение за детето му. И че най-вероятно и в следващите години няма да може, тъй като въпреки отличните успехи на медицината и биологията в много сфери, все още има много загадки пред лекари и учени.
Кой не би загубил цялата си Надежда и не би казал - мамка му, какъв е смисълът да правя каквото и да било?
Мат решава обаче, че не само може, а и трябва да бъде направено нещо. Може би не толкова за сина му, защото за него явно вече е доста късно - на малкия Бъртранд науката няма да успее да помогне толкова бързо. Но има толкова много други деца, които тепърва ще бъдат диагностицирани с редки генетични заболявания и ще бъдат осъдени на тежка участ без подходящата помощ. Не може ли да направим нещо за тях, да направим нещо за да променим по някакъв начин бъдещето?
Можем, казва си Мат. Той знае, че бъдещите лекари, биолози, биохимици, физиолози, генетици, биоинформатици и други специалисти, които рано или късно ще успеят да помогнат на децата със съдба подобна на тази на сина му, в момента са все още студенти и докторанти. Знае, че те трябва да бъдат подкрепени, защото те са тези, които рано или късно ще постигнат важни открития.
Кой би бил способен на Любов към чужди хора, към непознатото бъдеще, което няма нищо общо със собственото ти дете?
Мат стартира чрез интернет сайта и блоговете си, както и чрез други кампании, организацията на финансова и всякаква друга подкрепа за студенти и докторанти, които работят в областта на редките генетични заболявания. 
Тъй като той самият работи в академичната област и е ръководител на научните тези на студенти и докторанти, създава кратко илюстрирано ръководство за това как и с каква нагласа би трябвало да се работи върху една докторантура. То е свободно достъпно в интернет, но може и да бъде закупено. Приходите отиват за спосонсорирането на научната работа върху редките генетични заболявания.
Една част от това ръководство е просто гениално:
(следващите картинки и текст са собственост на Matt Might, част са от The illustrated guide to a PhD и са взети от тази страница. Блогът, където той описва развитието на сина си е тук.)

Every fall, I explain to a fresh batch of Ph.D. students what a Ph.D. is.
It's hard to describe it in words.
So, I use pictures.
Read below for the illustrated guide to a Ph.D.

Imagine a circle that contains all of human knowledge:

By the time you finish elementary school, you know a little:
 
By the time you finish high school, you know a bit more: 

With a bachelor's degree, you gain a specialty:

A master's degree deepens that specialty:

Reading research papers takes you to the edge of human knowledge:

Once you're at the boundary, you focus:


You push at the boundary for a few years:


Until one day, the boundary gives way:


And, that dent you've made is called a Ph.D.:
 

Of course, the world looks different to you now:


So, don't forget the bigger picture:
 Keep pushing.

14 септември 2010 г.

Напред! Науката е грънци!

Днес е 15-ти септември, а едни от най-ярките ми спомени във връзка с този ден са суматохата покрай букетите за "госпожите", лисването на канче с вода по стълбите и песента "Върви, народе възродени" в чест на започващата учебна година. Дали защото съм от Пловдив, където почти всички пеят "Напред! Науката е слънцИ" или защото като си на шест-седемгодишна възраст доста често ставаш жертва на подли слухови илюзии (например: Трендафил Канемски и Рамбо Силек), тогава ми се струваше доста логично и същевременно забавно да пея заедно с другите начумерени второкласници "Напред! Науката е грънци!", вместо "... Науката е слънце!". Разбира се, имаше и други също толкова остроумни импровизации в контекста на същата песен, които бяха популярни, например "Науката е слънце, която във ушите грей", вместо "във душите", но грънците определено бяха част от моя любим петнадесетосептемврийски репертоар.
Сега разбирам, че явно началото на една учебна година и науката могат да бъдат забавни и по друг начин.
По време на откриването на учебната година в Тракийския университет президентът г-н Първанов е заявил "Категорично не приемам виждането, съгласно което на науката и образованието да се гледа като на някаква тежест, като бреме за бюджета и средствата за висше образование обикновено са на остатъчен принцип" (цитат от тук). Дотук още не е много ясно кое е смешното, ще каже някой. Е, истински забавното идва на следващия ден, когато се появява новината, че бившата министърка г-жа Емилия Масларова ще бъде доцент в същия университет. Викам си - ето сега вече науката наистина се превърна в "бреме за бюджета и средствата за висше образование", но пък после се поуспокоих, мислейки си, че може би е станала някаква грешка. Г-жа Масларова в момента е обвинена в длъжностно присвояване в особено големи размери, така че сигурно университетът не би рискувал да навреди на репутацията си или на каквото друго ценно нещо там му е останало... Но не би: "Масларова няма присъда и може да заеме доцентското място" е обяснението от университета. Спете спокойно, деца.
Алексей Петров не беше ли и той доцент в университет? И ако не се лъжа, той също в момента все още е само обвинен и няма присъда? Ако е така, значи той теоретично също може да продължи да изнася лекции. Колко му е да бъде уредена една видео-конферентна връза от ареста.
Но нека не бъдем късопаметни и да погледнем и назад: науката в България се радва и на други "блестящи" интервенции, които тепърва ще носят богати плодове. Една от тях е например създаването на Пернишкия унивеситет, което беше подкрепено както от президента, така и от премиера, но не и от разумни доводи. Освен това българските ученици, спечелили куп медали от тазгодишните международни олимпиади по информатика, физика, химия и биология бяха наградени с грамоти. А да имаш грамота е гот и е престиж, така че нека да не се оплакват. Освен това двама са получили лаптопи, а останалите - фотоапарат. Ще си щракат снимки и после ще ги гледат всички заедно на лаптопите на двамата. Вярно, да си първи или втори в света по информатика не е като да си гасил пожари край Москва, така че и дума не може да става някой от тях да получи парична награда, стипендия или нещо подобно - все пак нека не превръщаме развитието на науката в бреме за бюджета... 
Ако трябва да бъда сериозен, съм доста далече от мисълта, че България в момента би могла да инвестира кой-знае колко много в наука или образование. Както се видя, пари май няма за почти нищо, а и като гледам икономическия устрем, с който свистим по непостроените писти на Формула 1, ще трябва да отложим Нобеловите награди с някоя и друга година. Има обаче немалко възможности науката и интересът към нея да бъдат подпомогнати с минимални средства на различни нива - като се започне от най-малките бъдещи учени и интелектуалци и се стигне до тези, на които им предстои да решат накъде да поеме животът им (виж например кратката информация, която съм давал преди за детския университет и проекта "Brückenschlagen"). Но защо да се прави всичко толкова сложно, като човек може да спокойно да открива учебни години, да реже ленти и да вика "Напред!" и там каквото друго му дойде?..

1 септември 2010 г.

"Тия мангали"

Социалният проблем с "нежелаещия да се интегрира" ромски етнос разбуни отново духовете както в Западна Европа, така и в България, най-вече покрай акциите на Саркози, насочени срещу незаконните ромски лагери, от където извират постоянно престъпност, зарази, наркотици, проститутки, плъхове, чума, терористи, високи цени на бензина, закъсняващ градски транспорт, лошо време, ниски заплати и общо взето всичко, което е кофти в обществото и за което трябва спешно да се намерят виновни.
Всъщност това е отдавна наболял проблем в доста държави, по който често се изказват доста пламенни и радикални мнения, но за съжаление предложените разумни решения и направените смислени неща остават изключително малко.
Интересното е, че в Германия съществува подобен проблем не с ромите, а най-вече с много от имигрантите, идващи от Азия и Африка, особено с тези от тях, които са мюсюлмани. Наскоро Тило Сарацин, който е в управителния съвет на Немската Национална Банка, нашумя с изказванията си, в които твърдеше, че мнозинството от имигрантите не само не искат, а и не могат да се интегрират в немското общество. В съвсем наскоро публикуваната му книга "Deutschland schafft sich ab" могат да бъдат прочетени тези като:
- притокът на мюсюлмани-имигранти в Германия е неконтролируем;
- тъй като те не се интегрират и не се грижат за образованието си, в Германия ще има все повече хора от долната класа и населението на Германия все повече ще затъпява, а и поради ниската раждаемост на останалата част от населението, Германия все повече ще намалява откъм жители;
- разбира се, паралелно с това все повече ще се увеличават гетата на имигрантите и все по-големи суми за социални помощи ще бъдат плащани.
Това да ви прилича на нечии български приказки? На мен лично силно ми напомня на прокламациите и лозунгите на разните патриоти и партии, които използват проблема с ромското население в България, за да съберат някой и друг отчаян глас за следващите избори.
Да, проблем с настоящето положение на ромското население има. Но това определено не е проблем само на ромите.
Да, всеки, който не спазва закона, трябва да си понесе последствията - независимо дали е ром или не. Но в момента сме доста далече от това законът да бъде спазван и прилаган стриктно, а честните труд и инициатива да бъдат не само изцяло възможни, а и заслужено възнаграждавани. Така че да се твърди, че ако го няма ромското население ще ни се решат автоматично всички проблеми, ще сме богати и уредени и ще пръцкаме теменужки и рози, е меко казано необмислено.
Доста далече сме и от мисълта, че ромите могат евентуално да поискат да се интегрират. За нас те непременно искат да се търкалят в кал и мръсотия, без изключение, и това не може никога да се промени. Тази нагласа е забележително устойчива на всякакви разумни аргументи. Всъщност, тя е най-доброто оръжие срещу вътрешноличностни конфликти като например "Трябва ли да бъда сега любезен с тоя циганин?" или "Трябва ли да взема на работа тоя циганин или да чакам да се появи някой българин?", тъй като в момента, когато човек си каже "Абе мани ги бе, това са долни мангали, от тях човек не става, няма смисъл да се опитваш да им помогнеш", от раменете ти пада всякаква отговорност и ти си свободен да се държиш с тези хора както си поискаш.
Тъжното е, че тази фундаментално погрешна нагласа се среща често в думите на българи, които учат и работят в Западна Европа и Америка и които би трябвало да са се научили ако не на друго, то поне на уважение към други етноси. Те говорят понякога за "тия мангали". Под "тия мангали" те не разбират само роми, а изобщо всички хора с по-тъмен цвят на кожата или по-други черти на лицето. В "мангали" влагат същата доза презрение, независимо дали става дума за турци, индийци, роми, иранци или пакистанци. На тях "тия мангали" им са гадни, щото имат мазни коси, миришат на кус-кус или дюнер и ходят в джамия. Същевременно много от същите тези българи, презиращи "тия мангали", мятат гюбеци на "мангалска" музика, наливат се до припадък с алкохол, щом попаднат на купон, в последствие на което миришат на нещо много по-лошо от кус-кус или дюнер, а на българските църковни служби на Великден отиват, за да обменят нови клюки и да се разберат в коя кръчма ще ходят да пият когато тоя досаден свещени спре да пее тая досадна литургия. Това неоправдано високомерие към "тия мангали", този въздух под налягане, са представителни за доста голяма част от хора в България и са може би донякъде причината за неподдаващата се на разумни доводи нагласа, че промяна в живота на ромското население в България не може да има, "щото те са тъпи и не щът".
А когато не само не създаваш условия за промяна (например среда, стимулираща спазване на законите и социалния ред), а и си твърдо убеден, че другите не искат тази промяна, е изключително трудно да стигнеш до градивно решение на проблема.