Измежду широкия спектър теми, от които се интересуват медицината и психологията, има една, която вълнува не само учени, прекарващи ежеденонощно времето си в лаборатории и други университетски помещения, но и хора, нямащи нищо общо с науката в професионален план. Това е темата за (много общо казано) доброто и злото.
Научни изследвания за това кой, кога и защо е склонен да извърши анти- или просоциални постъпки има безброй. Експериментите на Милграм за това при какви обстоятелства хората се подчиняват на чужди заповеди и вършат постъпки, противоречащи на общоприетите морални разбирания, са класика в жанра. Прословутият Стaнфордски затворнически експеримент на Зимбардо е, макар и доста оспорван, един от най-известните експерименти в областта на социалната психология, показващ как отделни обстоятелства могат да накарат иначе напълно нормални хора да приложат немислимо насилие и унижение спрямо други хора. Преди известно време ви разказах и за Кент Кийл, който обикаля с мобилния си функционален ядрено-магнитен резонанс (фЯМР) затворите на Ню Мексико и изследва структурата и дейността на определени региони в мозъците на осъдени психопати. Напоследък са модерни и изследванията, търсещи връзка между определени гени, различни каскади от биологични сигнали, дисфункция на отделни мозъчни региони и агресивно поведение.
От друга страна, въпросът какво кара хората да помогнат на други хора е също толкова популярен. Социалните психолози измислят хитри компютърни игрички, чрез които участниците в експеримента решават на кого, при какви обстоятелства и как да помогнат (в интерес на истината, в някои от тези игрички участниците трябва да решат освен това кого и как да "накажат", но това е друга история...). Биологичните психолози и психиатрите са още по-големи веселяци: те пренасят същите тези игри в фЯМР-ите и се опитват да установят кои мозъчни региони са свързани с решаването на морални дилеми и взимането на алтруистични решения. По-смелите дори опитват да проследят аспекти на алтруистичното поведение чрез генни анализи.
Разбира се, всички тези изследвания са ценни и нужни. Само чрез тях могат да бъдат разбрани психологичните и биологични основи на анти- и просоциалното поведение.
Понякога обаче животът предлага толкова простички и същевременно толкова гениални примери за такива видове поведение, че може да те остави безмълвен.
В предишния пост писах за лакомията на група депутати, които бяха предпочели презентация на скъпи телефони, съчетана с обещание за също толкова скъп телефон като подарък, пред обсъждането на закон. Т.е., бяха предпочели възможността да намажат нещо пред задължението да работят работата, за която са изпратени в парламента.
Днес разбирам, че след дълга дискусия партията на най-силно представената политическа група сред полакомилите се депутати е избрала да порицае същите полакомили се депутати. Т.е. да ги смъмри, но не и например да ги санкционира или дори да ги изключи от редиците си. Решението, на полакомилите се за телефони депутати да бъде размахан пръст, но не и да бъде показана вратата, е за мен като вестник "Шок" и списание "Блясък": разбирам, че и двете неща се правят или от глупост, или заради пари (или поради и двете причини едновременно), но въпреки това не искам да го повярвам. Гледам записа на разследването, довело до скандала, виждам как депутатите се изхлузват от стаята с журналисти като... хора, бързащи за някъде, и се чудя как е възможно толкова гротескна постъпка да бъде просто "порицана". Един човек ме попита в разговор на тази тема: "Добре де, днес им предлагат телефони и те си зарязват работните места. Утре ще им предложат нещо много повече - тогава на какво ще са способни?". Мисля, че въпросът е не само на място, но и с пределно ясен отговор...
Докато течеше скандалът около телефоните и депутатите, попаднах на едно филмче, което явно набира популярност в социалните мрежи. В него става дума за дядо Добри, един съвсем обикновен човек, който на 96 години живее със 160 лева пенсия и пътува (често пеш, ако не се лъжа) всеки ден от село Байлово до София, за да събира милостиня. Но не за себе си. Дядо Добри събира пари, които после дарява на срутени и западнали манастири и църкви, за да могат те да бъдат подновени. Дребен жест, ще кажете. Дребният жест се оказва най-голямото дарение в момента за храм-паметника "Александър Невски", който е катедрален храм на българския патриарх. Дядо Добри е дарил 37 500 лева, като той е най-щедрият дарител на храма досега. Няма министри, депутати, политици или бизнесмени, които да са дарили по-голяма сума. Камо ли години наред да са работили като него за една-едничка благородна цел.
Надявам се, че хората, избрали съзнателно да не вярват в Бог, няма да приемат филмчето като религиозна агитация. Пускам линка единствено с целта да съпоставя киселите и уплашени физиономии на депутатите, уличени в лакомията си, но оставени от колегите и началниците си на същите работни места, които са напуснали заради телефоните, с благородното лице на един човек, който върши почти незабелязано нещо, достойно за дълбоко уважение. Интересно е да се забележи наглото отношение на депутатите към разобличилите ги журналисти (Лъчезар Иванов например, който неспирно и чак разгневено повтаря "Виновен за кое?") и да се сравни с поклона, който дядо Добри прави пред всеки, пуснал дарение в чашката му.
Наистина, както казва журналистът от филмчето, докъде са стигнали нещата, щом най-щедрият дарител е един грохнал и беден старец? И щом хора, които трябва да представляват интереса на обществото, но явно доста лесно могат да бъдат подмамени да представляват само и единствено собствения си интерес, биват оставени да представляват същия обществен интерес, който те вече доказано са предали...
Няма коментари:
Публикуване на коментар