Аз, роботът

Това не е съвсем прясна новина. Но пък за сметка на това е повече от интересна.

Техническа (р)еволюция, благодарение на която парализирани хора отново биха имали възможността да поемат (поне частично) контрола върху тялото си, а санитарите и болногледачите да бъдат неимоверно облекчени. Все още сме много далече от дискусията относно въвеждането на тези уреди в ежедневието на здравната система и извънредно далече от самото им въвеждане, но все пак направихме една голяма крачка.

Тук (цък за линк) може да видите филмче как благодарение на компютърен чип, имплантиран в част от мозъчната кора, отговорна за планирането и извършването на движенията на човешкото тяло, компютърна програма преработва "мислите" на маймуна и ги превръща в заповеди за ръка-робот. По този начин маймуната е в състояние да управлява ръката-робот само чрез своите мисли и желания. "Плашещо!", биха казали някои?

Тук (цък за линк) може да видите филмче как благодарение на този напредък в науката парализирана жена е в състояние да управлява ръка-робот, чрез която да отпие от кафето си. Сама. Без чужда помощ. "Обнадеждаващо!", бих казал аз.

Или както Сол Белоу е казал: "Whoever wants to reach a distant goal must take small steps".

Добави в Svejo

Добрите новини

Трудно да ми е да намеря оправдание защо не съм писал повече от година тук.

Може би ще ми е по-лесно да разкажа какво ме накара отново да напиша нещо в блога.

Причината е, че наскоро разговаряхме с приятели дали има само лоши новини в България. Един от тези приятели, Радан, написа доста дълъг и хубав текст за това тук. Мисля, че въпросът за добрите и лошите новини, както и за зараждането, сервирането и консумацията им, може да се обсъжда на много повече редове отколкото аз в момента имам намерението, възможността и желанието да напиша (в Пловдив температурата падна под 35 градуса за пръв път от две седмици насам, денят е прекрасен, а и все пак тази вечер е петък вечер – кога, ако не сега, е време за рок и приятели).

Не мога да не споделя обаче някои от хубавите неща, които ми се случиха последните няколко дни. О, мога да разкажа например и как една кръвожадна кондукторка на рейс размаза с юнашки удари с вестник „Труд“ няколко мухи върху прозореца на рейса на около 10 см от лицето ми и коравото ѝ сърце не трепна дори и от стъписания ми поглед, а труповете продължиха да валят около мен. Но защо да ви занимавам с това? Подобни девиантни изпълнения има навсякъде, а не само в Пловдив или само в България.

Тези дни осъзнах обаче колко много обичам Пловдив и някои от местата и хората му, които го правят това, което той е (поне) в моите очи. Всъщност тези места и хора винаги ги е имало, освен това подобни места и хора има навсякъде, а не само в Пловдив или само в България. Добрата новина е обаче, че тези места и хора наистина все още ги има и те не са загубили нито частичка от чара си.

Обичам тесните стари улички, които са само на минути от шумния център на Пловдив. Улички, по които тишината бива нарушавана единствено от стъпките ти по познатия калдъръм, а по тротоара заобикаляш извисяващите се над теб разлистени дървета, а не паркирани коли.

Обичам хора, които ти се усмихват и те поздравяват, когато избереш отново тяхното разположено сред зеленина прекрасно кафене.

Обичам дори и пирожките с мармалад, които човек може да изяде с наслада на някоя пейка, докато наблюдава суетнята наоколо.

Обичам откритото лятно кино, където приказките се случват под виолетовия плащ на падащия мрак.

Обичам рок-баровете, където осъзнаваш, че няма значение какво пиеш, а с кого си прекарваш страхотно.

Обичам българските групи, които говорят с публиката си по всички възможни начини и се държат изключително земно и човешки, като същевременно всяка една от песните им са изключително преживяване.

Група Ирфан - препоръчвам горещо!

Обичам и Бургас – колко обичам Бургас! Покрай Спирит-а открих една невероятна и неподозирана красота (благодаря ти, Емка!), която ме накара просто да седна на пясъка пред сцената и да съзерцавам, слушам и попивам всяка една капчица от магията, която се разрази пред очите ми тази нощ. Sentimental Swingers – три момичета, чиято музика и чиито усмивки те връщат в епоха, в която всъщност никога не си бил.

Ужасяващо качество на снимките, но страхотна музика и красота, уверявам ви!

И така, поне една от добрите новини за мен е, че тези неща, които обичам, все още ги има.

Добави в Svejo

Портокал с кокаинов механизъм

„Мозъкът е изключително сложно нещо”, споделят обикновено повечето списания, в които можете да прочетете не само за Валери Божинов и Николета Лозанова, но и да направите тест с десет въпроса от рода на „Какъв тип е моят мозък и как да съм по-секси с него?”. Едва ли би могло да се измисли по-неинформативно и нищоказващо изречение (някой да е вярвал, че мозъкът не е много сложен и всъщност е набързо сглобен от пет нервни клетки? Е, вярно, че при някои хора човек изпитва силни съмнения дали вицът за мутрите не е верен*, но все пак...). Въпреки това, с риск да прозвуча като редактор на списание за моден блясък и ВИП клюки, ще трябва да потвърдя това дълбокосмислено прозрение: да, мозъкът и психиката са изключително сложни неща. Именно затова се надявам, че днешният текст няма да остави впечатлението, че зависимостта е нещо, което може да бъде обяснено в рамките на няколко абзаца. Този текст е продължение на предишна публикация и има за цел да покаже само някои от механизмите, чрез които зависимостта се развива и вплита в мозъчните връзки, поведението и мислите. Не претендирам, че обхващам всичко, което може да се знае по темата, нито пък, че биологичните и психологическите фактори/подходи са единствените гледни точки, през които може да бъде наблюдавана зависимостта. Ще публикувам на порции текста, защото вече няколко души ми се оплакаха, че пиша много дълги текстове (което си е май всъщност само любезен начин да ти кажат да не се хабиш). Освен това предупреждавам, че да се опиташ да обясниш зависимостта и невробиологичните изследвания в областта в рамките на няколко страници, без да използваш много научни термини и да се впускаш в подробности, е като да се опиташ да оправиш държавата за 800 дни или да върнеш българите от чужбина до 3 години: невъзможно...

Разбирането на зависимостта изисква вникване в начина, по който психотропните вещества, причиняващи зависимост, въздействат на мозъка и психичните преживявания в момента на взимането им. С развиването на техники като позитронно-емисионната томография (ПЕТ) и функционалния ядрено-магнитен резонанс (фЯМР) става възможно индиректното изобразяване на мозъчната дейност в реално време. Т.е. доброволци могат да консумират определено вещество и мозъчната им дейност, която възниква в следствие на тази консумация, може да бъде индиректно измерена и после сравнена с обикновена такава, възникнала в контролни условия. Още през деветдесетте години се появяват първите експерименти с ПЕТ и фЯМР, в които доброволци получават кокаин, амфетамини или други психотропни вещества (в повечето случаи интравенозно) непосредствено преди или по време на томографските снимки. Един от най-важните резултати от подобни изследвания е, че всички психотропни вещества, водещи дългосрочно до зависимост, активират при консумация най-вече така наречената система за възнаграждение – система от мозъчни региони, от които в центъра на днешната статия са вентралната тегментална област (ВТО) и вентралният стриатум (ВС).

 

Схематично изображение на човешкия мозък, "разрязан" наполовина по дължината си и наблюдаван от вътрешната страна. Виждат се допаминергичните ВТО-неврони (обозначени като VTA), чиито аксони достигат вентралния стриатум (nucleus accumbens) и префронталния кортекс (prefrontal cortex) и играят централна роля в системата за възнаграждение. Разбира се, има и други мозъчни региони, които не са изобразени тук, но са част от тази система или са свързани с нея. Източник: National Institute on Drug Abuse (NIDA) (http://www.nida.nih.gov/pubs/teaching/Teaching3.html). 

Тези резултати разширяват кръгозора на учените, тъй като демонстрират как зависимостите могат да бъдат свързани с работата на известния още тогава д-р Шулц. Всъщност д-р Шулц не е немски професор от българска реклама за шампоан против пърхот, а едно от големите имена в областта на невронауката, изследващ мозъчните механизми на възнаграждението и работещ в момента в Кеймбридж. Участници в изследванията му са в повечето случаи различни видове маймуни, които по отношение на невроанатомията и неврофизиологията си се доближават достатъчно до хората. Още години преди Шулц да започне да бърника из мозъците на маймуните, се е знаело, че ВТО и ВС имат централна роля за преработката на стимули като храна, течности и секс, които се приемат от организма като важни, имат притегателна сила сами по себе си и покриват някои елементарни физиологични нужди („биологични мотиватори”), например глад, жажда и полов нагон. Шулц изследва как ВТО и ВС реагират на подобни стимули - например когато маймуната получи малко количество портокалов сок. С помощта на фини електроди, които чрез неврохирургични методи биват поставени в дълбините на мозъка, Шулц и колегите му са в състояние да измерят активността на нервните клетки, които лежат във ВТО и чиито аксони (израстъци) стигат до ВС, където освобождават товара си от допаминергични невротрансмитери. Допаминергичните ВТО-неврони са постоянно активни със сравнително ниска честота, но получи ли маймуната портокалов сок (или някакво друго лакомство), импулсите започват да бъдат изпращани с много по-висока честота. Интересното е, че колкото по-голямо е количеството получен портокалов сок, толкова по-голяма е рязката промяна на дейността на допаминергичните ВТО-неврони. С други думи, тези нервни клетки са в състояние да сигнализират за появата на нещо вкусно и ценно и същевременно да отразят размера на вкусотията чрез честотата на импусите си.

Какво се случва обаче ако всеки път преди да ѝ дадат портокалов сок, учените показват на маймуната една и съща произволно избрана, до този момент нищо незначеща за маймуната геометрична фигурка, например цветен квадрат? Маймуната научава след многократно повтаряне на процедурата, че цветният квадрат предизвестява пристигането на портокаловия сок. Интересното е, че след тези заучени асоциации се променя и реакцията на допаминергичните ВТО-неврони. Рязката промяна от ниско- към високочестотна дейност се появява отново, но този път като реакция на визуалния дразнител (в нашия случай цветния квадрат). Т.е., споменатите неврони използват цветната фигурка, която в предишните няколко часа е била асоциирана с получаването на лакомство, като „сигнал”, който предсказва скорошната поява на лакомството, и реагират на „сигнала” по същия начин както до преди малко са реагирали на самото лакомство.

Един от механизмите на зависимостта се крепи на точно тези аспекти на мозъчната система за възнаграждение: дразнителите, свързани с взимането на съответното психотропно вещество, например неговият мирис, начинът, по който изглежда, мястото и хората, където и с които се консумира и т.н. биват асоциирани с въздействието на самото вещество и съответно с високочестотната дейност на допаминергичните ВТО-неврони. В последствие, тези дразнители биват възприети като „сигнали”, предсказващи появата на самото вещество. Това обяснява и защо едни от централните резултати в многобройните фЯМР- и ПЕТ-изследвания, които в последните години са проведени, демонстрират, че свързани с въпросното вещество картинки, филми, звуци, тактилни усещания, мириси, вкусове и т.н. активират при зависими пациенти системата за възнаграждение (ВТО-невроните и свързаните с тях други области) по-силно отколкото други, несвързани с веществото дразнители. Накратко казано, мозъкът „разпознава” определени възприятия и ги интерпретира като важни сигнали, предсказващи появата на или достъпа до съответното вещество. Любимата кръчма, видът на кутията цигари, ситуацията, в която човек най-често надига бутилката или смърка поредната линия, лицето на дилъра и т.н. – примери могат да бъдат изброени много. Повечето от тях се превръщат малко или много в условни дразнители, които не само „поставят” мозъка в състояние подобно на „бойна готовност”, но и сами по себе си имат в следствие на заучените асоциации притегателна сила. Една от възможностите човек да добие представа колко силно могат да въздействат тези заучени дразнители върху поведението, е да изгледа филмче от лабораторията на Кент Беридж (тук или на страницата на лабораторията цък върху "Rats try to eat their preferred Pavlovian conditioned stimulus after opioid microinjection in amygdala"). Да бъдат обяснени главната цел и манипулацията във въпросния експеримент би отнело немалко място и време, така че ще се огранича до важните за настоящия текст неща: един от плъховете, показани във видеото, свързва пластината, излизаща от стената, с получаването на възнаграждение. Асоциацията при другия плъх е между чинийката, в която бива дадено възнаграждението, и самото възнаграждение. Наблюдавайте какво се случва, как плъховете реагират на заучените стимули – те се втурват към тях, биват привлечени от тях, поведението им е изцяло повлияно от тях. Въпреки че самото възнаграждение все още не е пристигнало.

Звучи ли ви познато? По подобен начин (може би не винаги толкова силно изразено, но въпреки това основните принципи остават същите) реагират и зависимите пациенти на свързаните с веществото дразнители – кръчмата, запалката, мястото, където е дилърът, всички те придобиват изключително голяма притегателна сила. Разбира се, да се обясни цялата комплексност на зависимостта само с един процес или мозъчен регион е невъзможно, но въпреки това може да бъде казано, че патологичният начин, по който психоактивните вещества се намесват в дейността на системата за възнаграждение и я „узурпират”, има изключително важно значение за появата на рецидив при зависимите пациенти.

Добре де, това означава ли, че всички ние сме зависими от „естествени” възнаграждения и биологични мотиватори, като храна, вода, секс, шоколад, кока-кола, хобита и т.н., ще попита някой? Както вече споменах по-горе, биологичните мотиватори и естествените възнаграждения действат по подобен начин върху системата за възнаграждение, активирайки допаминергичните ВТО-неврони и използвайки освободените товари допамин, за да изградят заучени асоциации между възнаграждението и предсказващите го дразнители. Помислете как ви въздействат гледката на студена, запотена кока-кола в горещ летен ден; на вкусна, сочна, крехка пържола (или свежа салата за вегетарианците) след дълъг и лишен от хапване ден; или мирисът на кафе рано сутрин. Съществена и много важна разлика обаче все пак има между ествените възнаграждения и психоактивните вещества: количеството допамин, освободено в следствие на високочестотната дейност на ВТО-невроните след приемане на психоактивно вещество, е в пъти по-голямо от това, което бива наблюдавано при биологичните мотиватори. С други думи, психоактивните вещества са в състояние да активират много по-силно мозъчната система за възнаграждение и да изградят много по-силни асоциативни връзки, което обяснява и защо при тях по-скоро можем да говорим за зависимост, отколкото при биологичните мотиватори.

Самата допаминергична система е изключително интересна сама по себе си, но обяснението на основните ѝ принципи би отнело прекалено много място. Затова препращам тези, които се интересуват от други аспекти на работата на Шулц и колегите му, както и на други групи, работещи по темата (например какво става с високочестотната дейност в отговор на самото възнаграждение, когато асоциативните връзки биват вече изградени, или пък как допаминергичните неврони реагират и на други „важни” дразнители, например враждебни такива) към следните статии: тук, тук и тук.

В следващия текст ще продължа да описвам избрани части от изследователската дейност в областта на зависимостите с надеждата, че това не само ще бъде интересно за някои, но и че стигмата, която много хора слагат върху зависимите „те са си изцяло виновни и заслужават съдбата си; това не е болест и т.н.” може да бъде поне малко смекчена.

* А вицът за мутрите е следният: учени изследват значението на отделни части на мозъка. Отварят черепа на първия участник, изрязват малка част от мозъчната кора и човекът губи способността си да говори. Отварят черепа на втория участник, изрязват същата част, случва се същото и при него. Отварят черепа на третия участник, който е мутра, и що да видят: вътре има един единствен неврон, който се простира от лявата до дясната част на черепа на нивото на ушите. Почудили се учените, накрая се решили и прерязали неврона и... на мутрата ѝ паднали ушите...

Добави в Svejo

Чуждите и нашите

"Ще се облекчи приемът на чуждестранни студенти", съобщиха преди няколко дни от правителството. И освен това "може би трябва да увеличим приема на чужденци и да ги “продаваме“ после", пак според премиера (цитат).

Някакси тези щрихи от плана за спасение на българското висше образование не ми се връзват с днешната грозна, долна и изключително просташка случка пред джамията в София. По принцип намирам самия план за доста абсурден, но това е друга тема.

По-важният въпрос е: кои точно чужденци биха искали да учат там, където принадлежащите към определена етническа група и изповядващите определена религия биват замеряни с яйца, нагрубявани, псувани, бити, а техните молитвени килимчета - подпалвани? Където несъгласието с определена религия бива изразявано чрез юмруци, ритници и камъни? И най-важното - където всички тези случки остават без адекватна реакция от страна на властта?

Изобщо: кой иска да живее по този начин?

 

Добави в Svejo

Зависимият мозък: виновни ли са наркоманите?

Текстът на Муша-Буша, който прочетох благодарение на препратка на Радан, е силен и отразява много точно доста голяма част от ежедневието на някои от хората със зависимости .

Някои от коментарите под текста ми напомниха за разсъжденията на хора, с които съм разговарял по един или друг повод на тема зависимости. Същите тези хора, с повечето от които иначе имаме близки виждания по доста въпроси, се преобразяват, когато стане дума за наркомани: „А-а-а, не! Ако има нещо, което не мога да понасям, това са наркоманите. Те са си виновни за положението, в което се намират”.

Всъщност това според мен е мнението на една голяма част от хората: каквото са си надробили сами наркоманите, това и ще сърбат. Тъжно, но факт.

Всъщност тъжното е, че това, което наркоманите са си „надробили”, е една много мъничка част от цялата картинка. А фактът е това, че повечето хора изобщо не знаят за останалата част от картинката.

Понеже биологията, психологията и медицината, и в частност невронауката, която е нещо като пресечната точка на тези три дисциплини, се развиват в последно време с бясна скорост, е много трудно да бъдат следени всички нови познания в тези области. Хубаво е обаче – поне според мен – човек винаги да се интересува от това, какво все пак се знае до момента за даден проблем, преди да взима крайни решения като „Мани ги тия наркомани, те не са болни, а са виновни”.

Зависимостта е болест. Мисля, че всеки един човек, започнал да размишлява върху темата, трябва да започне именно от тук.

Зависимостта е най-вече болест на мозъка, т.е. свързана със структурни и функционални промени на мозъка, които правят човека силно податлив на желанието, преминаващо в по-късните етапи на зависимостта в навик, да посегне към поредната цигара, бутилка бира, спринцовка, линия, масур...

Механизмите на зависимостта, най-вече на така наречената „психическа” зависимост, силно си приличат при повечето видове вещества. Това е също извънредно важна отправна точка, може би втората, с която човек трябва да е наясно, когато стане дума за зависимости. Мисля, че повечето хора знаят, че зависимостта може грубо погледнато да бъде определена като физическа и/или психическа. Физическата е тази, която - също толкова грубо казано - води до „свикването” на тялото с определения вид вещество, до искането на по-голяма доза за постигане на същия ефект (т.е., толеранс) и до появата на абстинентни симптоми при невзимането на нужната доза (различни симптоми при различните видове вещества; изразяват се например в тремор, гадене, повръщане, болки, потене, дерайлиране на жизнените показатели и т.н.). Докато не всички психоактивни вещества водят до „физическа” зависимост, употребата на всички от тях може да доведе до така наречената „психическа” зависимост.

Слагам думата „психическа” нарочно в кавички, защото с риск да разпаля спор по една друга, също толкова интересна и важна тема, твърдя, че симптомите на „психическата” зависимост са причинени от две неща: първо, от съществуващи преди появата на зависимостта определени характеристики на някои мозъчни процеси, които предразполагат човек към развиването на зависимост, и второ, от гореспоменатите структурни и функционални промени в мозъка, които настъпват през различните фази на зависимостта като последица от дълготрайната употреба на веществото. Някои от симптомите на „психическата” зависимост са например неустоимото желание за употреба на веществото въпреки съзнанието за многобройните вреди, с които това е свързано; труден контрол върху консумацията на веществото (всяка вечер сядам да изпия само една бира, ама свършвам вечерта с поне десет бири и под масата); пренебрегване на задължения и дейности, които не са свързани с веществото, и т.н.

 „Физическата” зависимост може да бъде „излекувана” с помощта на медикаменти, които успокояват абстинентните симптоми докато тялото лека-полека се върне към своето първоначално състояние. На пациентите тепърва им предстои обаче да се сблъскат с истинската страна на зависимостта. Въпреки многократното заявяване на това, че те нямат да пият/да пушат/да се боцкат повече, много от тях доста бързо се завръщат към консумирането на веществото. Защо, след като тялото им не проявява повече абстинентни симптоми при невзимането на веществото?

Накратко казано, истински важният (и адски интересен от гледната точка на учените и здравните специалисти) въпрос е кое създава „психическата” зависимост, която явно е много по-силно вкоренена в пациентите от „физическата”. Кое кара хората да захвърлят отново семейство, работа, приятели, лично здраве и да се впуснат отново в това, от което най-много са се страхували?

Предполагам, че много от хората биха казали „Ами щото им е гот’ на наркоманите да се боцкат и на алкохолиците да поркат, затова не искат да спрат”. Тук е и ключът от бараката – не „не могат”, а „не искат” е според мнозинството правилният израз за наркоманите. Те просто не искат да спрат. Щото им е гот. Щото им харесва.

Точно на това място смятам да започна с разбиването на митовете. Съвременната наука е на мнение, че началната консумация на веществото е наистина въпрос на личен избор и „харесване” на преживяното (макар че някои хора явно са по-уязвими дори и за първоначалните изкушения на веществата според последните резултати от областта на генетиката и поведенческите невронауки). Тази първоначална консумация обаче, която е в повечето случаи уж само за забавление и/или отпускане и би трябвало да може да бъде спряна по всяко време, лесно може да премине в една бързо развиваща се спирала, водеща до тежка зависимост. И точно преминаването от първоначалната консумация към истинската зависимост определено не е въпрос на личен, съзнателен избор „Аз искам да стана наркоман”. Това, което се случва в действителност, е нещо колкото сложно, толкова и впечатляващо със своята изтънченост. Психоактивните вещества и консумацията им започват една изключителна игра с нормалните функции на мозъка, които ни служат всеки един ден. Всяка една секунда ние научаваме, обмисляме, запомняме, искаме, решаваме и се стремим към определени неща. Всичко това става благодарение на различни процеси на мозъка, тази поразяваща със сложността си машина. Същите тези процеси, благодарение на които научаваме и запомняме, че например шоколадът Милка е нещо страхотно, и благодарение на които после решаваме, че днес ще си купим от Кауфланд вместо едно кило ябълки и банани два шоколада Милка, биват нападнати, повлияни и овладяни от психоактивните вещества и тяхната консумация. Мотивация, памет, заучаване, навици, мисловен контрол върху поведението – всички тези процеси, които ни помагат да функционираме „нормално” и да бъдем такива, каквито сме, биват впрегнати в изграждането на здраво вкоренената в мозъчните синапси зависимост, която кара хората и тяхната „свободна” воля да изглеждат смешни.

Всичко това звучи навярно доста абстрактно и далечно. Затова бих искал да разкажа малко по-подробно за някои от тези водещи до и закрепящи зависимостта мозъчни процеси. От друга страна, бих могъл да изпиша сигурно поне няколко книги на тази колкото вълнуваща, толкова и все още не напълно изяснена тема, и пак да не ми стигне мястото.

Затова бих искал да помоля тези, които са имали търпението да прочетат текста до тук, да оставят кратък коментар дали биха искали да чуят още малко неща за това как зависимостта си проправя път през мозъчните връзки. Ако има желаещи, смятам в следващия текст да опиша някои изследвания с маймуни, да се опитам да разясня какво общо имат портокаловият сок и кокаинът и защо зависимостта (истинската зависимост!) не е въпрос на това какво харесваш, а на това какво мозъкът ти оценя като важно и добро за теб.

За да не си помисли някой, че просто си бръщолевя, ето малко статии, където съавтор е Нора Волков, директор на National Institute on Drug Abuse (NIDA) към National Institutes of Health (NIH), най-голямата научно-здравна институция в САЩ и света, работеща върху проблемите на зависимостта:

- кратко изказване в рамките на един editorial (от преди 5 години, но въпреки това показващ посоката, в която се движи науката в тази област) за някои от най-нашумелите проблеми на въпроса за биологичната основа на зависимостта: тук.

- две отлични, превърнали се междувременно в „класици“ на литературата за зависимости, статии, илюстриращи повечето тези в този текст: тук и тук.

Добави в Svejo

Щастлива Коледа

Не пожелавам "Весела Коледа", защото според мен Бъдни вечер и Коледа не са за "веселене" в популярния смисъл на думата, обхващащ днес най-вече хвърлянето на салфетки в дискотека и провиквания като "Пуцай, куме!" и "Върти, сучи".

Пожелавам ви Щастлива Коледа. Пожелавам на всеки един човек, след като си каже думите, които се пеят в песента

"So this is Christmas

and what have you done"

да остане щастлив. Щастлив от това, което е направил за другите, света и себе си.

Щастлива и благословена Коледа!

 

Добави в Svejo

Дисекция на лакомията и алтруизма

Измежду широкия спектър теми, от които се интересуват медицината и психологията, има една, която вълнува не само учени, прекарващи ежеденонощно времето си в лаборатории и други университетски помещения, но и хора, нямащи нищо общо с науката в професионален план. Това е темата за (много общо казано) доброто и злото.

Научни изследвания за това кой, кога и защо е склонен да извърши анти- или просоциални постъпки има безброй. Експериментите на Милграм за това при какви обстоятелства хората се подчиняват на чужди заповеди и вършат постъпки, противоречащи на общоприетите морални разбирания, са класика в жанра. Прословутият Стaнфордски затворнически експеримент на Зимбардо е, макар и доста оспорван, един от най-известните експерименти в областта на социалната психология, показващ как отделни обстоятелства могат да накарат иначе напълно нормални хора да приложат немислимо насилие и унижение спрямо други хора. Преди известно време ви разказах и за Кент Кийл, който обикаля с мобилния си функционален ядрено-магнитен резонанс (фЯМР) затворите на Ню Мексико и изследва структурата и дейността на определени региони в мозъците на осъдени психопати. Напоследък са модерни и изследванията, търсещи връзка между определени гени, различни каскади от биологични сигнали, дисфункция на отделни мозъчни региони и агресивно поведение.

От друга страна, въпросът какво кара хората да помогнат на други хора е също толкова популярен. Социалните психолози измислят хитри компютърни игрички, чрез които участниците в експеримента решават на кого, при какви обстоятелства и как да помогнат (в интерес на истината, в някои от тези игрички участниците трябва да решат освен това кого и как да "накажат", но това е друга история...). Биологичните психолози и психиатрите са още по-големи веселяци: те пренасят същите тези игри в фЯМР-ите и се опитват да установят кои мозъчни региони са свързани с решаването на морални дилеми и взимането на алтруистични решения. По-смелите дори опитват да проследят аспекти на алтруистичното поведение чрез генни анализи.

Разбира се, всички тези изследвания са ценни и нужни. Само чрез тях могат да бъдат разбрани психологичните и биологични основи на анти- и просоциалното поведение.

Понякога обаче животът предлага толкова простички и същевременно толкова гениални примери за такива видове поведение, че може да те остави безмълвен.

В предишния пост писах за лакомията на група депутати, които бяха предпочели презентация на скъпи телефони, съчетана с обещание за също толкова скъп телефон като подарък, пред обсъждането на закон. Т.е., бяха предпочели възможността да намажат нещо пред задължението да работят работата, за която са изпратени в парламента.

Днес разбирам, че след дълга дискусия партията на най-силно представената политическа група сред полакомилите се депутати е избрала да порицае същите полакомили се депутати. Т.е. да ги смъмри, но не и например да ги санкционира или дори да ги изключи от редиците си. Решението, на полакомилите се за телефони депутати да бъде размахан пръст, но не и да бъде показана вратата, е за мен като вестник "Шок" и списание "Блясък": разбирам, че и двете неща се правят или от глупост, или заради пари (или поради и двете причини едновременно), но въпреки това не искам да го повярвам. Гледам записа на разследването, довело до скандала, виждам как депутатите се изхлузват от стаята с журналисти като... хора, бързащи за някъде, и се чудя как е възможно толкова гротескна постъпка да бъде просто "порицана". Един човек ме попита в разговор на тази тема: "Добре де, днес им предлагат телефони и те си зарязват работните места. Утре ще им предложат нещо много повече - тогава на какво ще са способни?". Мисля, че въпросът е не само на място, но и с пределно ясен отговор...

Докато течеше скандалът около телефоните и депутатите, попаднах на едно филмче, което явно набира популярност в социалните мрежи. В него става дума за дядо Добри, един съвсем обикновен човек, който на 96 години живее със 160 лева пенсия и пътува (често пеш, ако не се лъжа) всеки ден от село Байлово до София, за да събира милостиня. Но не за себе си. Дядо Добри събира пари, които после дарява на срутени и западнали манастири и църкви, за да могат те да бъдат подновени. Дребен жест, ще кажете. Дребният жест се оказва най-голямото дарение в момента за храм-паметника "Александър Невски", който е катедрален храм на българския патриарх. Дядо Добри е дарил 37 500 лева, като той е най-щедрият дарител на храма досега. Няма министри, депутати, политици или бизнесмени, които да са дарили по-голяма сума. Камо ли години наред да са работили като него за една-едничка благородна цел.

Надявам се, че хората, избрали съзнателно да не вярват в Бог, няма да приемат филмчето като религиозна агитация. Пускам линка единствено с целта да съпоставя киселите и уплашени физиономии на депутатите, уличени в лакомията си, но оставени от колегите и началниците си на същите работни места, които са напуснали заради телефоните, с благородното лице на един човек, който върши почти незабелязано нещо, достойно за дълбоко уважение. Интересно е да се забележи наглото отношение на депутатите към разобличилите ги журналисти (Лъчезар Иванов например, който неспирно и чак разгневено повтаря "Виновен за кое?") и да се сравни с поклона, който дядо Добри прави пред всеки, пуснал дарение в чашката му.

Наистина, както казва журналистът от филмчето, докъде са стигнали нещата, щом най-щедрият дарител е един грохнал и беден старец? И щом хора, които трябва да представляват интереса на обществото, но явно доста лесно могат да бъдат подмамени да представляват само и единствено собствения си интерес, биват оставени да представляват същия обществен интерес, който те вече доказано са предали... 

Добави в Svejo

Елитът на България - I know very well what you represent

"Да, ние сме от елита, аз обичам много такива играчки и с удоволствие ще дойда” (цитат).

Това са думи на един от депутатите, поканени да отидат през работно време на презентация на телефони Vertu, където по предварителна информация щяло да има подарък: телефон на въпросната марка, струващ 6000 лв.

Това е елитът на нацията, поне според самия елит.

"Бях поканен от... с колеги... ето можете да видите там колеги... наши има... бях поканен... решихме да се отзовем и се връщаме в парламента." (цитат).

Това са оправдания на същия елит, който бива запитан по-късно какви по-точно държавнически задължения изпълнява в хотел по време на презентация на луксозни телефони, когато всъщност трябва да е в парламента.

Това е оправдание за предпочитането на телефони и презентации пред скучни закони и обсъждания. Поне според самия елит.

"Знам, че като се обадиш в чужбина има и допълнителни екстри” (цитат).

Това е едно от нещата, които казва един от елита, запитан какво знае за тези телефони, които толкова е държал да получи като подарък.

Това е почти като изказването на един човек, който разправяше, че мобилният му телефон бил малко стар, но иначе нищо му нямало. Знаеш ли как хубаво се чувало, като се обаждал до Варна.

"Недопустимо (е) чрез подобни експерименти да се внушава на българското общество, че парламентът не работи и то в момент, когато колективният орган заседава" (цитат).

Това пък е мнението на върха на елита, който бърза да осъди всякакви опити да се осъжда елита. Е, да, иначе в продължението на изказването прегрешилата част на елита бива словесно порицана, но иначе е недопустимо да се експериментира с елита и да се внушават някакви работи на българското общество.

"Мишел Бонев се оказа, като я видях във Венеция, такава, облечена по-особено, е една красива жена. Какъв е проблемът? Как да кажем, грозна ли да кажем? Просто тя е едно хубаво момиче, лошо няма в това, каквито хубави момичета има много. Второ, все пак сме 100-процентови мъже, основното е да погледнем някоя хубава жена и да дадем оценка за нея. Това е най-малкият проблем." (цитат).

Най-големият проблем на елита на България е явно да се изказва и аргументира подходящо. Но не си мислете, че това е видимо само, когато се налага да се внимава какво да се каже, тъй като в скандала, който е тема на разговор, са забъркани не само българи, но и 1 милион евро, италианска телевизия, италиански министър на културата и др. Не, дори и на "родни теми", елитът е на ниво:

"И затова още в началото, докато всички се оплакваха колко нарушения има, как така БМВ-та се показваха. Аз тука имаше един джип конфискуван не ви го показвах. Що? Дадох го на Народния театър да го джиткат, поне файда да прави, да вършат нещо...Дълго ли говоря? Спирайте ме, че аз малко се насосах горе, малко...ме хвана така..." (цитат).

Не знам защо явно много хора си мислят, че щом един човек е много добър в определена област, то става за всичко. Навремето склонността на Стоичков да редува блестящи голове със звучни псувни беше описана отлично от един журналист (за съжаление не помня името): "Голям футболист, малък човек". В същия ред на мисли човек може да се запита по силата на каква логика някой решава, че един талантлив и успешен скулптор има нужните качества да ръководи министерството на културата.

Но явно представителите на елита знаят какво правят. Знаят какво правят, дори и да избират 6000 лв. пред два часа дебати по някой закон или бюджет, а после, вместо да признаят вината си, измислят меко казано смешни извинения. Все пак те представляват елита.

Но и аз знам нещичко. Знам какво казва Джон Малкович в "Burn after reading", макар и в малко по-друг контекст:

"Oh, yes. I know very well what you represent. You represent the idiocy of today."

("О, да. Знам много добре какво представлявате. Вие представлявате идиотизма на нашето съвремие".)

Добави в Svejo

Пътепис и петилетка

Случвало ли ви се е да си казвате: "Каква богата и невероятна история има България! Само ако можеха повече хора да разберат за нея, и българи, и чужденци!"? 

Сигурно сте си го казвали поне един път. Почти колкото сигурно е, че тези гении на модерния външен дизайн и прогресивното стрийт-изкуство са си казвали "Еба си якото, дай да го надраскаме т'ва, ски'ай к'во яко става!", докато са полагали своите гениални спрей-щрихи върху табелите, обясняващи на повече от един език за каква постройка, период от историята или име на улица в Пловдив става дума.

Едно от нещата, които нямаше как да не забележа след няколкодневно обикаляне в Пловдив: много от информационните табели са съвсем умишлено надраскани с черен/червен спрей. Причина: изцяло неизвестна. Извършител: много прост.

А случвало ли ви се е да откриете невероятно красиво местенце там, където най-малко очаквате? Женският манастир в Калофер е изумително добре поддържан, впечатлява с много добре подредената и поддържана градина, изключителната тишина и спокойствие, както и с много любезното и уважително отношение на Божиите служители там към всички гости.

По същия начин Калофер - където, признавам, никога преди това не бях ходил - впечатлява с изненадващата приветливост на жителите си. Докато се връщахме от манастира, срещнахме един малък фърфалак* (* фърфалак = дете, чиято опъваща раменете му с поне 500 kN ученическа раница  се простира от върха на стърчащите му уши почти до петите му). Минавайки покрай нас, той направи нещо много простичко, но и много готино: поздрави ни с "Добър ден!".

Малко след това влязохме в единственото кафене, което не приличаше на селска кръчма и където май нямаше опасност сервитьорът да те атакува със шкембе-чорба, докато ти искаш да си поръчаш просто дълго кафе с мляко. Барманката не люпеше семки и не решаваше кръстословица. Освен това не продължи да говори със събеседника си и не ни остави да чакаме 15 минути, докато тя разкаже докрая например защо Цонка е взела шунка от Доньо, а не от новия пазар. Напротив, веднага застана зад бара и ни поздрави (първа!) с "Добър ден!".  При протичането на парично-обменния поток (т.е. докато плащахме и получавахме ресто и кафе), чух думи, които отдавна бях загубил надежда да чуя: "благодаря", "заповядайте", "моля". Как да не ти е кеф да оставиш бакшиш?

Разбира се, когато си в Калофер, правѝ като другите туристи - отидѝ в къщата на Христо Ботев. Останах повече от приятно изненадан - много красива градина около къщата, а и самата къща си заслужава да бъде видяна. Изобщо Калофер е супер, а през лятото според мен би си заслужавал още повече. 

Другите интересни впечатления, които имах в последните няколко седмици също бяха не по-малко забележителни и могат да бъдат описани учудващо добре с откъси от новата песен на Logo5 и DJ Darkstep "Петилетка" (seen at komitata): 

Здрав дух, здраво тяло. 

Здравеопазването ни процъфтява. Бюджетът и организацията му са най-добрите в Европейския съюз (как иначе!), нищо че хората предпочитат да не се лекуват, да се доверяват на всеки един алтернативен лечител или просто да бутнат пари на медицинската сестра, за да смени памперса на прекаралия инсулт дядо, който иначе ще си лежи в каквото той сам си е надробил (Ние сме на всеки километър и се радвай, щото е възможно аз да съм последния ти лекар).

Въпроса е дали след 5 години ще остана цял. 

Политическият ни живот е супер. Докато единият го "обвиняват", че е хомосексуалист, другият разказва чрез писмо до медиите с подробности как са се лашкали с депутатка от друга парламентарна група върху умивалниците в тоалетните на Народното събрание. А трети се чувства длъжен да обяснява какъв бил сексуалният живот в неговата партия (Петилетката е в сила, перфектно адаптираме всеки партиен член към комитета на сеира).

Не си правим сметка какво ще става след т’ва 

Пенсионната ни система и тя е супер. Всъщност тя е най-добре реформираната в Европа. Може хората да не са много наясно кое как и защо става или не става, но ние не сме длъжни да им обясняваме. Важното е само да няма протести и някой да не вземе да си помисли да недоволства от водената политика. А що трябва да се прави нещо смислено, като е много по-лесно да се замаже положението? Скибай и мислѝ. 

Просто преизпълняваме и тази петилетка!

И президентът ни е супер. Една година преди края на мандата му се говори само за неговия бъдещ граждански проект, който се очаква да се разрастне в политическа партия. Своята петилетка-мандат той е на път да  преизпълни доста добре, като обикаля по села и паланки да открива цехове, да държи речи и т.н. Всичко това на държавни разноски, разбира се, което е в реда на нещата, все пак той е президент. Не е в реда на нещата обаче това, в което хората го подозират - че използва цеховете и речите само за предлог, за да може да обикаля и организира бъдещия си политически проект на държавни разноски (Комуна, коминтерн, комитет, комсомол, комсъвет, компартия, комплекси...). 

В наше време от седене всеки втори има глисти

Оказва се, че отец Иван, който е посветил голяма част от живота си да помага на хора, изпаднали в беда и нужда, е построил някои от сградите, където се подслоняват хората, търсещи и намиращи помощта му, незаконно и/или несъобразено с мерките за сигурност. Сега те трябва да бъдат съборени или поне драстично подобрени. Без да споря, че необходимите мерки за (например противопожарна) безопасност трябва да бъдат взети, не мога да не забележа, че бюрократите не са си счупили краката от бързане да го подкрепят в бумащината и необходимите документи. В същото време в едно напълно незаконно митничарско село, където съществува така нареченото "Министерство на веселието", след един скандален репортаж някои от уж незаконните строежи на брега на язовира бързо-бързо се сдобиват с разрешителни и другите необходими документи. Абсурден, но напълно реален, изваден от нашата действителност, паралел. Същевременно един философ-политик се оказва най-скъпо платеният консултант-хидролог в България и накрая всички (включително и той и парите му) са чисти (кой real, кой fake се измерва в петолевки, вземи осъзнай в кой век си!).

Идеалите детски днес са станали смешни...

Добави в Svejo

Тези деца толкова си могат

Ако все още някой не е разбрал, резултатът от съвместното разследване на прокуратурата с Българския Хелзинкски Комитет е, че за последните 10 години в домовете за деца с увреждания са загинали 238 деца (само за справка: в момента в такива домове в цяла България има малко над 1000 деца).

Казвам "загинали", защото много от тях са намерили смъртта си по ужасяващи начини, които са по-типични за Средновековието или за някои държави на африканския континент, отколкото за модерна европейска страна: недохранване, измръзване, лоша хигиена, инфекциозни и други болести, които със средствата на модерната медицина и при едно нормално човешко отношение биха могли да бъдат овладени. Доказаните чрез документи физическо и сексуално насилие върху тези деца, укротяването им изключително и само чрез връзване и невролептици, абсолютната немарливост и пълното безхаберие, липсата на квалифицирани специалисти, но наличието на демотивиран и в доста случаи напълно неподходящ за тази работа персонал са другите резултати от това разследване, което има ясна равносметка: за 10 години 238 живота са не просто унищожени, а са и смачкани, стъпкани, унизени, превърнати в ад, чиито единствен изход е да умреш от глад, студ, рани в следствие на залежаване, мозъчен оток, който с дни не бива прегледан от лекар, или инфекциозна болест, от която в нормалните развити страни хората биват лекувани с почти 100% успех.

Кои са виновните и защо не трябва да се обвиняват само санитарките, които лющят шамари на децата, когато те не спират да плачат, или пък възпитателите, които връзват децата за леглото, за да не трябва постоянно да ги наглеждат, е доста дълга тема. Директорите на домовете, лекарите, които в някои от случаите са проявили явна немарливост, отговорните институции, които също в доста от случаите не са се задействали, и, и, и... Домовете в този им вид е трябвало отдавна да останат в историята. Вместо това е планирано те да бъдат закрити в срок от 15 години. Което означава, че ако се запазят същите темпове на престъпно отношение към тези деца, след 15 години държавата ще има може би около двойно по-малко деца, които да трябва да ги мисли къде и как да ги настанява.

Няма да се впускам в по-дълга полемика (а може много да се говори на тази тема, толкова много: като се почне от това защо тези домове са забутани колкото се може по-далече и на по-скришно място от обществото и се стигне до това как всички обичаме да пращаме SMS-и, портокали и шоколади и с това си "измиваме" съвестта, само и само да не видим или - не дай си Боже - да докоснем някое от тези деца, които обикновено се въргалят в техните секрети и екскременти). Ще спомена само, че г-жа Емилия Масларова, този титан на социалната мисъл и работа, бивш министър на труда и социалната политика, едно време беше казала по адрес на тези деца следното: "Вие трябва да разберете, че тези деца толкова си могат". А за домовете едното от изказванията ѝ е: “Домове за деца винаги ще има, такива с решетки на прозорците” (цитатите са взети от тук).

Ей толкова си могат тия деца (снимка: Фрогнюз)

Без да коментирам колко разминаващи се от всякакви представи за един нормален и компетентен социален министър са тези изказвания, ще припомня само, че г-жа Масларова в момента е доцент в катедра "Социални дейности" на Медицинския факултет на Тракийския университет в Стара Загора...

Само се моля интегрирането на тези деца в обществото, което трябва да тече вече най-късно след 15 години (колкото е срокът за закриване на всички домове), да не бъде поверено в ръцете на специалисти, които са  били обучавани под ръководството на академичния и социален гений на г-жа Масларова...

П.С. Моля се и прокуратурата да си свърши работата и виновните да понесат отговорността си. Лелки, директорки, министри. И най-накрая да спрем тоя ужас.

П.П.С. Страницата на разследването е http://forsakenchildren.bghelsinki.org/

Действай!

Добави в Svejo